Сбогувах се по същия начин с Лант и Фоксглоув. Тя ме погледна твърдо в очите и ми нареди:
— Пази честта на Пророците.
Ръката на Лант беше потна и малко трепереше.
— Ще се справиш — казах му тихо. — Грижи се за стареца. Не ме вини, че не позволих да дойдеш с мен.
Той се поколеба.
— Ще се постарая да оправдая очакванията му — отвърна ми.
— Успех — пожелах му и той се засмя колебливо.
Всички ме гледаха. Вдигнах ръка. Затворих очи, въпреки че не беше нужно да го правя. През камъка, казах на Копривка и Предан. Усетих, че Шишко ни гледа сънено. Връщам ти Ридъл веднага. Би трябвало да се върне до утре вечерта.
И ще ни известиш с Умението веднага щом излезеш от камъка, нали?
Нали обещах. Няма да ви оставя да се тревожите. Очаквам да ми се съобщи веднага щом се роди детето.
И аз ти обещах. Бъди внимателен, тате.
Обичам ви всички. А после, понеже тези думи прозвучаха твърде много като сетно сбогом, добавих: Кажи на Шута да не ми се сърди много. Грижи се за него, докато се върна.
Обърнах се отново към чакащите около мен и казах на Ридъл:
— Копривка очаква да се върнеш у дома до утре.
— Там ще съм — обеща ми той и знаех, че няма предвид само следващата вечер.
Фоксглоув изглеждаше уморена, а Лант — сякаш ще му призлее. Споделях нервността му донякъде. Светът сякаш леко потръпна около мен, щом пристъпих към камъка. Когато опрях длан на студената му стена и натиснах руната, Лант внезапно скочи към мен. Стисна китката ми и извика:
— Идвам с теб!
Изведнъж още някой ме стисна за кръста. Помислих, че навярно Ридъл иска да ме дръпне назад, но усетих как камъкът поддаде и ме притегли навътре. Повлякох Лант с мен. Той извика, но викът му секна, щом мракът се захлопна около нас.
Пътуването през стълб винаги е объркващо. Този път вместо мигаща тъмнина беше все едно някой ми нахлупи качулка на главата и след това кон ме ритна отзад. Нямах никакво усещане за преминаване на голямо разстояние; беше по-скоро като внезапно бутване.
Тупнах върху заснежена земя. Лант падна отгоре ми и бях затиснат по очи. Беше много по-студено, отколкото в Бък. Закашлях се, поех си въздух и се надигнах.
Лант седеше в снега срещу мен. Раменете му трепереха, но не издаде и звук.
— Пуснете ме! — чу се глас под мен.
Стреснах се. Нещо под мен мърдаше. Нещо увито в пеперудено крило. Настойчивост. Момчето избута настрани наметалото на Праотците и ме зяпна.
— Какво стана? Къде съм?
Миг след това взрив от черни пера ме зашлеви в лицето и възмутената Пъстра литна над нас.
— Глупост стана! — извиках. Само дето нямах въздух да извикам, така че само изпъшках.
Станах тромаво и се огледах. Да. Бях там, където очаквах да бъда. Рехав пресен сняг беше загладил разбърканите следи, оставени от котерията на Копривка. Около мен беше отвореният кръг от някогашния търговски павилион и се бяхме изтъркаляли от стената на самотния изправен стълб в центъра му. Тъмният планински лес бе надвиснал над нас от всички страни. Под себе си усетих глухото далечно бучене на онова, което смятах, че е пътят на Умението. Построен в далечни времена от Праотците. Туптеше със спомените на крачилите по него. Мъх и трева сякаш винаги бяха изпитвали неохота да завземат повърхността му. Гората надвисваше над декоративния каменен зид, обрамчил площада. Вдигнах стените си срещу мълвящите каменни спомени.
Погледнах небето. Беше вечер, беше много студено и най-неочаквано се бях оказал обременен с двама идиоти. Чувствах се зле, по начин, който не можех да определя. Не замаян, нито пламнал от треска. По-скоро все едно съм станал от леглото си след дълго боледуване. Добре, без подготовка бях изтеглил на буксир със себе си двама не-Умели през стълб, а тръпнещите спомени на пътя Умение обсаждаха стените ми. Реших, че все пак имам късмет, че се чувствам само отслабнал. А те имаха късмет, че бяха живи и с ума си. Стига да бяха.
— Лант? Как се чувстваш?
Той си пое дъх.
— Като сутринта след цяла нощ пиене.
Обърнах се и изгледах навъсено Настойчивост.
— Как го направи това?
Той изглеждаше изненадан, че питам.
— Скрих се под наметалото близо до камъка. Знаете как скрива неща, които са под него. После, в последния миг, скочих и се хванах за вас. И ето ме тук. — Изправи рамене и ме погледна в очите. Изглеждаше съвсем невредим от преминаването. Загърна пеперуденото наметало около раменете си. — Последвах ви, за да ви служа, както се заклех. Да отмъстя за лейди Пчеличка.
Искаше ми се да тропам с крак и да викам, да ги нарека с всички обидни и унизителни имена, които знаех. Гледаха ме като палета и изведнъж разбрах, че не мога да намеря сили за това. Студът, който ме стягаше, нямаше да търпи човешка слабост.