— Всъщност това беше и моята реакция. Никога не бях чувал за такова нещо. Но има търговия в това. По-грубите късове се ценят за лъскане на дърво или гладък камък, а по-тънките се използват на ръкохватките на ножове и мечове; дори прогизнали от кръв не стават хлъзгави. — Закашля се отново, изтри устата си и отпи още бренди. Пое си дъх, изхриптя и продължи: — Тъй. Заслизахме надолу, в нашите зимни дрехи, към онова слънчево градче. Прилкоп като че ли беше сигурен, че ще ни посрещат радушно, тъй че се изненада, когато хората ни зяпнаха и след това извърнаха глави. Градът на билото беше смятан за обитаван от демони. В онова градче видяхме изоставени сгради, построени от камъка, плячкосан от града, но вече смятани за обитавани от тъмни духове. Никой не ни посрещна гостоприемно, дори когато Прилкоп им показа сребърни монети. Няколко деца тръгнаха подир нас, викаха и ни замерваха с камъни, докато възрастните не ги прибраха. Слязохме до кейовете и там Прилкоп успя да ни купи превоз на един зле поддържан съд.
— Корабът беше там, за да купи риба и масло, и вонеше на тях. Екипажът беше най-пъстрата сган, която бях виждал: младежите изглеждаха окаяно, а по-старите бяха или ужасно нещастни, или бяха претърпели многократно грубо отношение. Извадено око тук, дървен крак на друг, а не един му бяха останали само осем пръста на ръцете. Опитах се да убедя Прилкоп, че не бива да се качваме на кораба, но той беше убеден, че ако не се махнем от онова градче, ще си загубим живота през нощта. Смятах, че корабът е също толкова лош избор, но той бе настоятелен. Тъй че се качихме. — Замълча. Хапна още малко супа, избърса си устата, отпи от брендито и грижливо избърса отново уста и пръсти. Вдигна лъжицата си и я остави. Пийна още бренди. После насочи слепите си очи към мен и за първи път, откакто се бяхме срещнали отново, по лицето му пробяга дяволита усмивка. — Слушаш ли?
Засмях се, като разбрах, че в него все още има дух.
— Знаеш, че слушам.
— Знам. Фиц, усещам те. — Вдигна ръка и ми показа върховете на пръстите, които някога бяха посребрени с Умение, а сега бяха срязани до гладък белег. — Върнах връзката си към теб отдавна. А те отрязаха среброто от пръстите ми, защото предположиха колко е силна. Тъй че през годините на затвора си мислех, че си въобразявам връзката си с теб. — Кривна глава. — Но мисля, че е истинска.
— Не знам — признах. — Нищо не съм усетил през всичките години, докато бяхме разделени. Понякога мислех, че си умрял, а понякога — че напълно си забравил приятелството ни. — Спрях. — Освен в нощта, когато пратеничката ти беше убита в дома ми. Имаше кървави отпечатъци от пръсти на ваянието, което беше оставил за мен, онова с теб, Нощни очи и мен. Отидох да ги избърша и се заклевам, че тогава нещо се случи.
— О. — Той затаи дъх. Известно време се взираше сляпо. После въздъхна. — Тъй. Сега разбирам. Не знаех какво беше тогава. Не знаех, че един от пратениците ми е стигнал до теб. Те бяха… Болеше ме много и изведнъж ти се появи, докосна ме по лицето. Изкрещях да ми помогнеш, да ме спасиш или да ме убиеш. После ти изчезна. — Примига със слепите си очи. — Беше в нощта… — Зяпна да си поеме дъх и се подпря на масата. — Прекърших се — призна. — Прекърших се онази нощ. Не ме бяха прекършили, нито с болката, нито с лъжите или глада. Но онзи момент, когато беше там и след това те нямаше… точно тогава се прекърших, Фиц.
Бях се смълчал. Как се беше прекършил? Беше ми казал, че Слугите го изтезавали, за да им каже къде е синът му. Син, за когото той не знаеше нищо. За мен това беше най-ужасяващата част от разказа му. Изтезаван човек, който крие знание, съхранява някаква частица власт над живота си. Изтезаван човек, който няма никакво знание, което да размени, няма нищо. Шута не беше имал нищо. Никакъв инструмент, никакво оръжие или знание, което да спазари, за да спре или смали мъчението си. Шутът беше безсилен. Как може човек да каже нещо, което не знае?
Той заговори отново.
— След време, много дълго време, осъзнах, че от тях нямаше нито звук. Никакви въпроси. Но аз им отговарях. Казвах им каквото трябваше да знаят. Крещях името ти, отново и отново. И така те научиха.
— Какво научиха, Шуте?
— Научиха името ти. Аз те предадох.
Явно не разсъждаваше ясно.
— Шуте, не си им дал нищо, което да не са знаели. Ловците им вече бяха в дома ми. Бяха проследили пратеничката ти. Така кръвта се появи на ваянието. Така си ме усетил при себе си. Те вече ме бяха намерили. — Докато казвах тези думи, умът ми се върна към онази отдавнашна нощ. Ловците на Слугите бяха проследили пратеничката му до моя дом и я бяха убили преди да успее да ми предаде думите на Шута. Това беше преди години. Но само преди седмици друга негова пратеничка бе стигнала до Върбов лес и ми бе предала предупреждението му и молбата му към мен: да намеря сина му. Да го скрия от ловците. Издъхващата пратеничка беше казала, че я преследват, че преследвачите ѝ са по горещата ѝ диря. Не бях видял никаква следа от тях. Или не бях разпознал следите, които бяха оставили? Имало беше отпечатъци от конски копита в пасището, дъските на оградата бяха смъкнати. Тогава бях пренебрегнал това като съвпадение, защото ако бяха преследвали пратеничката, щяха да са направили някакъв опит да предопределят съдбата ѝ.