— Лант. Ставай. В оная торба има палатка. Вдигни бивак ей там, под ония дървета. Аз ще запаля огън.
Зяпнаха ме, а след това се спогледаха слисано. С крайчеца на окото си видях, че Лант стана. Залитна две крачки и се хвана за главата. Пътуването през портал се беше оказало тежко за него. Сам си беше виновен. Ядът ми, че ми бяха усложнили живота, изцеди всякакво съчувствие, каквото можеше да изпитам. Настойчивост, загърнат в пеперуденото наметало, не изглеждаше толкова пострадал. Отдалечих се от тях. Облякъл бях натруфеното наметало на Пророк върху простото и изведнъж се зарадвах, че разполагам с него. Намерих един голям сух надвесен клон, изтърсих го от рехавия сняг и започнах да кърша клонки от него. Върнах се и ги заварих да се борят с палатката, която бях взел с такава неохота. Сега се радвах, че съм я взел. Зарязах ги, почистих от снега малък кръг на каменната настилка на старото тържище и подредих съчки, за да запаля огън.
Искрата прихвана, после още една, и най-сетне от праханта се вдигна тънка струйка дим.
— Дай дървата — казах на двамата, докато гледаха мъченията ми. — Има брадвичка в торбата. Не я изсипвай в снега, а бръкни и я намери.
— Не съм идиот — изсумтя Настойчивост.
— Днес не си го доказал — сопнах му се.
— Казах на баща ми, че си ми отказал — каза Лант. — Той каза, че не ти взимаш това решение. Че трябва да намеря начин. Тъй че го направих.
Говореше точно в стила на Сенч.
— Ще ни трябват много дърва, за да не замръзнем, а вече се мръква — изсумтях му и той тръгна към дърветата.
Огледах се в сгъстяващия се сумрак. Пъстра беше заела пост на един гол клон и ме наблюдаваше. Реших тази вечер да напалим голям огън. Настойчивост се върна, повлякъл дълъг дебел клон. Начупих по-малките клони от него и го оставих да насече останалото. Лант се върна с прекършен от бурята бор. Смолистите клони пламнаха бързо. Виждах, че Лант не е добре. Все още свиваше устни сякаш се канеше да повърне и току вдигаше ръце и ги притискаше в слепоочията си. Не ме интересуваше как се чувства.
— Трябват ни още дърва — казах им.
Известно време и тримата мъкнехме при огъня каквото прекършено от бурята дърво намерехме. Когато натрупахме достатъчно, наклякахме около огъня да се стоплим.
— Ти пръв — казах на Лант. — Какви запаси донесе?
Гледах го, докато се мъчеше да вкара мислите си в ред.
— Топли дрехи. Сушено месо и сушени плодове. Хляб, мед, бекон, сирене. Одеяло. Нож и котле за готвене. Купа и чаша, и лъжица. Пари. Меча си. — Погледна гората около нас. — Мислех, че ще има ханове.
— Няма. — Обърнах се към Настойчивост. — А ти?
Момчето беше покрило главата си с яркото наметало на Праотците.
— Облечен съм топло. Донесох храна, главно зърно за каша. Малко пушено месо. Котле и една лъжица. Чаша. Нож. Прашка. Не е много.
— Одеяло?
— Пеперуденото наметало, сър. Много е топло.
Погледнах го. Страните му бяха порозовели и носът му беше зачервен, но не изглеждаше да мръзне. Помислих малко. Решението не ми хареса.
— Ще лагеруваме тук три дни. После ще ви върна. — Налагаше се да чакам поне още три дни, преди да посмея отново да мина през стълба. Пречка след пречка.
— Не — каза Лант.
— Няма да стане — възрази и Настойчивост. Не ме погледна. Само отиде за торбата си, която беше прибрал в палатката, и се върна с едно котле. Отиде встрани и го натъпка с чист сняг, после го постави до огъня. — Ще имаме каша за вечеря — каза и погледна Лант. — Мога да добавя от сухите ти плодове, ако дадеш.
Лант топлеше ръцете си.
— В торбата ми са. Донеси ми я и ще извадя ябълки.
— Не — казах. Двамата ме зяпнаха. Посочих Лант. — Сам си я донеси. Настойчивост е мой човек, не твой. Следващите три дни ще правиш всичко сам. После ще видим дали искаш да се върнеш в Бъкип.
Изгледа ме намръщено. После, без да каже и дума, стана и тръгна към палатката. Върна се с торбата си, отвори я и извади торбичка сушени ябълки. Възхитих се на самообладанието му. Не си изкара яда на момчето, а само взе шепа сухи резенчета и му ги подаде. Настойчивост му благодари.
Огледах работата им по палатката. Беше предназначена само за мен и да е удобно широка за един човек. За трима щеше да е повече от тясна. Беше от платно, зашито като голям джоб, който можеше да се закрепи с клинове в земята, а върхът да се вдигне с въже за дърво. Стегнах няколко от въжетата и забих един клин по-здраво. Не бях искал да я взимам, но тази нощ и тримата щяхме да се радваме, че я има. Смятал бях да я изоставя колкото се може по-скоро.