Студът вече не беше толкова плашещ, след като знаех, че има огън, при който да се върна. Обиколих бавно кръглата поляна на някогашното тържище. Опитвах се да си представя Праотците, събирали се тук, за да си разменят стоки и да споделят новини. Погледнах нагоре към стълба, който ни беше изхвърлил тук. Беше по-тъмно очертание на фона на тъмно небе. Спомних си първия път, когато бях видял това място. Кетрикен, Шутът, старицата Кетъл, Славея и аз бяхме дошли тук след дълго търсене, за да намерим крал Искрен и да го убедим да се върне на трона си и в своето укрепено кралство. Шутът се беше изкатерил на стълба и когато го погледнах отдолу, се беше превърнал в някой друг: друг клоун или певец, от друго време. А Славея ме беше зашлевила, силно, за да ме събуди от онова видение. По-късно двамата с Шута бяхме отишли на лов с Нощни очи. И се бяхме пръскали с вода в едно поточе. Момчета. Момчета бяхме, но бях вярвал, че съм мъж. Преди толкова много години. Как се беше променил светът ми оттогава. Как ние се бяхме променили.
Погледнах назад към Нас и Лант. Нас се беше навел над котлето и слагаше още сняг. Ябълките и овесът чакаха до него. Обясняваше на Лант, че ще е нужен много разтопен сняг за цяло котле вода и че след това трябва да кипне, преди да се добавят овесът и ябълките. Изпитах за миг неприязън, че Лант не знае толкова прости неща като как да си свари каша на огън зиме. После ми хрумна, че животът му изобщо не го е научил на такива умения повече, отколкото моят ме бе научил на правилата на разните хазартни игри, с които се забавляваха благородниците на Бъкип. Не беше честно да очаквам тези неща от него. Но животът изобщо не е честен. Животът не ни чака да пораснем. Може би ако беше лято, щяха да се плискат с вода.
Погледнах Лант и се опитах да го видя безстрастно. Имаше дух. Беше яздил след мен с незаздравялата си рана от промушване. Дори сега видях как ръката му посегна към зарасналите му ребра и ги разтърка. Знаех как боли от стари рани в студа. Той беше знаел, че няма да го приема добре, но все пак беше тръгнал след мен. Все още не разбирах защо. Лант каза нещо, Нас се изкиска и враната го уподоби с грачещия си смях. Нищо не можеше да ме накара да се усмихна тази нощ. Жегна ме завист заради младостта им и топлота и към двамата. Голяма грешка бяха направили днес. И щяха да платят за нея.
Водата най-сетне кипна, овесът и ябълките се свариха. Всеки от нас изяде малка порция и изчакахме, докато Нас свари още. Лант изглеждаше малко по-добре, след като беше хапнал. Дадох свидливо на враната къшей хляб. Напълних моето котле със сняг и сварих чай. Всеки си имаше чаша и пихме бавно. Дадох на Нас първата стража, с изрични указания да поддържа добре огъня. Нямах вече вълк, който да ме пази през нощта. Това място и спомените му режеха сърцето ми и копнеех за Шута, какъвто бе тогава, и за Нощни очи до мен. Можех почти да си спомня допира до козината на врата на вълка ми, студена отгоре и после топла близо до кожата му. Пресегнах се за него, но намерих само мълчание.
Показах на Настойчивост една звезда и му казах да събуди Лант за неговата смяна, когато звездата е над върха на една ела. На Лант дадох същите указания и му казах да ме събуди, когато звездата навлезе в голите клони на един дъб.
— Да пазя за какво? — Лант огледа затаения лес.
— Диви зверове. Големи котки. Мечки. Всичко, което би могло да ни види като плячка.
— Тях ги е страх от огъня! — настоя Лант.
— И това е една от причините един от нас да стои буден и да го поддържа. — Не ме попита за другите причини и аз не му ги предложих: че поне веднъж Слугите бяха използвали същия този портал. Че понякога горските същества са достатъчно гладни, за да не ги плаши огън.
Двамата с Лант се опитахме да се настаним по-удобно в тясната палатка. Когато се отпуснахме гръб до гръб бях благодарен за топлината на тялото му. Тъкмо задрямвах, когато той заговори:
— Знам, че не искаше да тръгна след теб.
— Минаването през портал с мен, когато не очаквах теб или Настойчивост, беше изключително опасно. Извадихме голям късмет. — Помислих дали да не ги върна през портала. Очевидният отговор ме съкруши. Сигурно някой от ползващите Умението на Копривка щеше да може да премине и да ги върне, за да не ми се налага. Със закъснение осъзнах, че не се бях свързал с Копривка, за да ѝ съобщя, че сме в безопасност. Овладях се и посегнах към Умението.
— Защо ме мразиш толкова?
— Мълчи. Опитвам се да изпратя съобщение. — Изтласках от ума си глупавия му въпрос. Пресегнах се. Копривке? Предан?
Чух далечна музика, като вятър в дърветата. Съсредоточих се и се опитах да я притегля по-близо. Фиц? Фиц? Чух Предан все едно някой викаше над понесена от вятъра вълна. Мисълта му се носеше от песента-Умение на Шишко като пенлив гребен на вълна. Тласнах мислите си към него. Всички сме в безопасност. Лант и Настойчивост дойдоха с мен.