Настойчивост?
Момчето от конюшните на Върбов лес.
Какво стана? Защо мълча толкова дълго?
Трябваше да си вдигнем убежище и да разпалим огън веднага. Много студено е тук.
Фиц, цял ден мина, откакто напусна, дори повече.
О. Помълчах малко, докато го осмисля. Тук не изглежда така. Изглежда все едно влязохме и веднага излязохме.
Фиц?
Добре сме. Недоверието ми към стълба се разпали отново. Беше погълнал Пчеличка и бяхме преживели забавяне. Нямаше да моля Копривка да излага на риск някой Умел в него, нито щях да рискувам с връщането на Лант и Настойчивост. Музиката Умение на Шишко се извиси и затихна. Посегнах за нея и ми се изплъзна. Изстрелях послание към тях. Не се тревожете! Ще се оправим. Кажи на Сенч, че Лант е с мен.
Нищо. Никакъв отклик. Далечната музика се извиси, после заглъхна. Върнах вниманието си към палатката и намусеното мълчание на Лант. Не. Беше дълбокият и отмерен дъх на спящ човек. Не се налагаше да отговарям на въпроса му тази нощ. Други въпроси ме занимаваха. Беше ли Умението ми увредено по някакъв начин? Как не бях разбрал колко дълго сме се задържали в стълба? Защо беше толкова трудно да стигна до Копривка и Предан? Трябваше да остана буден и разтревожен, но не стана така. Разбрах го, когато Лант разтърси рамото ми.
— Твоята смяна — каза ми грубо.
Надигнах се в тъмното, а до мен Настойчивост измърмори сънено, че го отвивам и му е студено. Дори не се бях събудил, когато той и Лант си бяха сменили местата. Това не беше добре. Изтеглянето им през портала-Умение ми се беше отразило по-тежко, отколкото бях осъзнал. Изпълзях навън от палатката, всичките ми стави се бяха схванали. Посегнах да взема наметалата, които бях добавил към одеялата ни, но:
— На — каза Лант и тикна в ръцете ми събраното на топка пъстро наметало. — Момчето ми разреши да го използвам. Нищо повече не ми трябваше.
— Благодаря — отвърнах, но той вече се вмъкваше в палатката.
Наметалото на Праотците беше по-леко от коприна. Тръснах го, увих се с него и дръпнах качулката над главата си. Отначало треперех, а след това собствената ми топлина ме обкръжи. Отидох до огъня и седнах на един дънер. Беше много нисък и неудобен, но беше по-добре, отколкото да седя в снега. Когато това ми омръзна, станах и закрачих бавно около стария пазарен кръг. Върнах се при огъня, добавих дърва, натъпках сняг в котлето, разтопих го с няколко борови връхчета и го изпих като чай. Два пъти се опитах да изпратя с Умение до Копривка без никакъв успех. Усещах силно течение на Умението и глухото жужене на пътя-Умение, изпълнен с хилядите спомени на Праотци, които бяха минавали по него. И да ме беше чула Копривка, не можех да различа гласа ѝ от техните.
Умът ми се залута през годините и се замислих унесено за всичките глупави решения, които бях взимал. Тъгувах в тъмното за загубата на Моли и за това как бях похабил краткия живот на Пчеличка. Подклаждах омразата си към Дуалия и нейните следовници и се изпълвах с гняв, че са все още недостижими за моята мъст. Превъртах в ума си нелепото си начинание. Чудех се дали изобщо ще намеря Клерес и какво може да направи сам човек, за да срути такова зло гнездо на жестокост. Глупаво беше дори да се опита човек, но беше последното, което имах, за да ми даде цел в живота.
Замислих се дали не съм страхливец, като отказах да рискувам зрението си, за да върна зрението на Шута. Не. По-пригоден бях за тази мисия от него. Съжалявах, че го бях оставил, но се радвах, че е на топло и в безопасност. Ако успеех в начинанието си и се върнех при него, щеше да ми прости. Може би. И може би дотогава драконовата кръв, която бе взел, щеше да е възвърнала зрението му. Можех да се надявам. За него. Можех да се надявам за по-добър живот за него и за бъдещи добри години. За мен единствената ми надежда беше да убивам успешно, преди да бъда убит.
Призори разпалих огъня, напълних двете котлета със сняг и го оставих да се стопи, после извиках на двамата да се събуждат. Настойчивост се измъкна първи и неохотата ми да се разделя с пеперуденото наметало ме засрами. Студът се пресегна към мен с алчните си пръсти. Но дъщеря ми бе избрала да опази него под наметалото и нямаше да взема онова, което му беше дала. Лант се разбуди по-бавно и ускорих процеса, като си взех двете наметала, станали част от завивките му.
— Аз отивам на лов — казах им. — Вие двамата стойте близо до лагера. Съберете дърва и поддържайте огъня. Може да не се върна до късно вечерта. Или дори до утре сутринта.