Колко далече беше? Щях да пътувам бързо и сам, необременен от товарно животно или спътници. Можех да се справя.
— Къде отивате? — попита недоверчиво Настойчивост.
— Казах ти. На лов. Ще донеса месо, надявам се.
— Нямате лък. Как ще ловите?
Вече почваше да ми писва.
— Както някога. Като вълк. — Обърнах се и се отдалечих. В края на поляната спрях. — Отрежете си криваци. Има диви животни наоколо, някои достатъчно едри, за да ви помислят за плячка. Лант, поупражнявай момчето. Научи го на каквото знаеш.
Обърнах им гръб. Пердашенето с криваци щеше да им ангажира времето и в същото време да ги стопли. Докато се отдалечавах, Пъстра изграчи насмешливо, но не ме последва.
Зачудих се защо правят това. Не беше част от плана ми. Но Настойчивост и Лант също не бяха. Посегнах към Копривка, за да я уведомя какво правя, и намерих само бучащото течение на Умение, изпълнено с чужди гласове. Отдръпнах се припряно от него.
Пътеката беше по-обрасла, отколкото я помнех. Дървета и храсти бяха започнали да навлизат по краищата на древния път-Умение. Може би дори магията на Праотците нямаше да издържи вечно. Навети сухи иглички и клонки бяха осеяли гладкия сняг. Отпуснах се в студа и го приех, и усетих как мускулите ми се разхлабиха, докато тялото ми трупаше собствена топлина. Движех се бързо, но тихо, и оглеждах за движение. Ако имах късмет, щях да убия нещо и да го изядем, но както бе предположил Настойчивост, месото не беше основната ми цел.
Последния път, когато бях вървял по този път, имаше гъста зеленина. Сега сняг бе отрупал обраслите с мъх клони. Подминах едно дърво, където мечок беше точил ноктите си. Следите бяха стари. Птици изпърхаха между дърветата. Пътека на сърни пресече пътя ми, но точно сега нищо не се движеше по нея. На една полянка се натъкнах на гъста плетеница от шипки, все още натежали от замръзнали червени плодчета. Птиците, които се хранеха с тях, ме изругаха, докато се промъквах покрай бодливия трънак. Напълних кърпата си с тях и я стегнах здраво. Ако не друго, щяха да ни овкусят кашата и чая. Набрах още една шепа, за да ги дъвча, докато вървя.
Гората ставаше все по-гъста и по-гъста. Забързах. Макар да наближаваше пролет, дните все още бяха къси. Краката ми измръзнаха. Придърпах по-плътно качулката около ушите си. После затичах, за да се постопля. Бягах безгрижно, подплаших една тлъста птица, от която можеше да се получи добро ядене, но нямах с какво да я убия. След това повървях, тичах и отново вървях. Ядох сняг, но малко. Напред и напред. Гледах как зимното слънце премина над главата ми и сенките започнаха да се удължават. Това беше глупост. Защо се бях поддал на импулса? Глупав бях, колкото Лант и Настойчивост, взети заедно. После, щом вечерта заличи всички цветове на деня, стигнах до първото туловище, заровено до заснежения път.
Беше преди много години, но някои неща човек не забравя. Движех се от един каменен дракон до друг. Тук беше изваяният като глиган. Там — с формата на дракон. Рогата на онзи със сините криле бяха покрити със сняг. Все още ме изпълваха със страхопочитание, всеки от тях.
Преди години, с кръв и магия, двамата с Нощни очи бяхме разбудили тези спящи фигури и ги бяхме отпратили да полетят на помощ на Искрен. Искрен. Моят крал. Той и Кетъл бяха влели всичките си спомени и дори живота си в един величествен дракон, изваян от камък-Умение, от същото вещество, от което бяха направени стълбовете. И като дракон, Искрен се бе извисил и бе отнесъл Кетрикен и Славея в Бъкип, за да може кралицата му да роди техния син и да продължи родословната му линия. Драконът, който бе сътворил на такава цена, бе повел битката срещу нашествениците на Алените кораби и от Външните острови.
А след като всички бяха надвити и мирът се върна на бреговете ни, Искрен като дракон се бе върнал тук, за да заспи във вечен покой с другите, в дълбоката сянка под надвисналите дървета.
Намерих го. Забърсах от него снега, изчистих го от величествените криле, свити сега плътно от двете му страни. Изметох снега от главата му, избърсах го от затворените му очи. После смъкнах заснежените си ръкавици и опрях голите си длани на студеното му каменно чело. Пресегнах се, не с Умението, а с Осезанието, и потърсих краля, комуто бях служил и когото след това бях изгубил. Усетих смътното мъждукане на затаен живот в камъка. А щом го усетих, влях в допира си всичкото Умение и Осезание, което можех да изтръгна от себе си. Разтворих сърцето си и доверих всичко на студения каменен дракон. Не беше вливането на спомени в камък, както бе направил Искрен, за да събуди творението си. Това бе просто достигане до моя чичо, моя крал, изливане на всичко, което ме бе сполетяло, и всичко, което се надявах да сторя. Всичката си злочестина споделих с него, загубата на моята жена и дете, мъчението на Шута, угасването на Сенч, всичко.