И след като се бях изцедил, отвъд сълзи или надежди за мъст, продължих да стоя празен в студа до замръзналия дракон. Глупаво начинание. Сега бях тук за нощта, без палатка, без огън. Избутах настрани снега и оголих години нападали листа. Седнах между изпънатите му предни крака и се облегнах на главата му, отпуснат в свитите му във вечен сън лапи. Присвих крака и придърпах качулката си. Сгуших се до своя крал и се надявах студът да не се усили твърде много през нощта. Камъкът-Умение, от който беше изваян, бе студен. Беше ли му и на Искрен студено, там някъде? Или двамата с Кетъл играеха на камъчета в някой друг свят, недостижим за мен? Затворих очи и закопнях да съм с тях.
О, Фиц. Толкова много чувстваш.
Въобразих ли си го? Присвих се, съвсем неподвижен. После свалих ръкавицата от ръката си и опрях голата си длан на грапавата страна на своя крал.
Нищо всъщност не е изгубено. Формите се менят. Но нищо никога не си отива напълно.
Искрен?
Благодаря ти. За моя син. За моите внуци.
Мой кралю. Вашите мисли ме стоплят.
Навярно бих могъл да направя малко повече от това.
Усетих надигаща се топлина. Снегът се стопи и се плъзна от тялото на дракона и той заискри в синьо и сребристо. Топлина потече нагоре по ръката ми и се вля в мен. Облегнах се на камъка, който изведнъж бе оживял. Но с тази надигаща се топлина усетът ми Осезание за моя крал започна да гасне. Пресегнах се за него, но вече не можех да го докосна. Искрен? — зачудих се, но той не откликна. Освен с топлина. Открих, че мога да се пъхна под брадичката му. Заврях се под долната му челюст между предните крака. Гърбът спря да ме боли от студа. Чувствах се обгърнат в чудо и защитен. Затворих очи.
Утрото дойде. Вече усещах само собствената си телесна топлина под наметалата. Измъкнах се в зимния ден, изтупах сухи листа и иглички от дрехите си и опрях длан на грапавото чело на моя крал.
Студен камък и тишина. Малки висулки се бяха образували в ъглите на очите му, като замръзнали вадички сълзи. Пустотата, която се надигна у мен, бе скъпата цена, която трябваше да платя за това време на свързаност и утеха. Но не съжалих.
— Сбогом — казах на дракона. — Пожелай ми късмет.
Сложих си ръкавиците. Топлината, която ме беше изпълнила, остана с мен, докато се връщах към лагера. Крачех упорито и бързо. Вървях, после тичах и пак вървях, и размислях над всички въпроси, но които никога нямаше да намеря отговор.
Трепване на едно черно ухо издаде заека, свил се под шипката, покрай който бях минал предния ден. Неподвижен като сняг, спотаен в зимната си козина, сливаща се със снега, осеян с клонки и курешки. Не погледнах към него, а продължих да крача, докато почти го подминах, преди да се завъртя рязко и да се хвърля отгоре му.
Хванах го под разпереното си наметало. Докопах единия ритащ в паника заден крак. Когато се уверих, че го държа, се изправих, сграбчих главата му и го тръснах силно. В този миг вратлето му бе прекършено и животът му свърши. Увисна топъл, неподвижен и мъртъв.
— Смърт храни живот — казах му с тъга и пъхнах пухкавото му телце под мишницата си. Придърпах по-плътно наметалото си и продължих към лагера.
Денят вече гаснеше. Дърветата сякаш надвиснаха по-близо над пътеката и студът ме стисна по-силно в обятията си. Загазих напред. Златистата светлина на лагерния огън ме поведе към целта на пътя ми. Чувствах се странно удовлетворен. Отново бях докоснал Искрен и макар и за кратко бях разбрал, че някъде моят крал продължава да съществува, в някаква друга форма. Шипките в кърпата ми и заешкият труп под мишницата ми разпалиха гордост в мен. Можеше да съм стар, ставите можеше да ме болят в студа и се бях провалил по няколко десетки важни начина в последните месеци. Но все още можех да ловя и все още можех да донеса месо, което да споделя. А това беше нещо, и много по-голямо нещо, отколкото бе преди много време.
Тъй че бях изморен, но не и посърнал, когато се върнах в кръга огнена светлина. Лант и Настойчивост седяха свити до огъня, загледани в пламъците. Викнах им, вдигнах заека и го метнах към Нас, който го улови в прегръдката си. Двамата ме зяпнаха. Ухилих се.
— Какво има? Не знаете ли как да одерете един заек?
— Разбира се, че знам! — заяви Нас, но Лант го прекъсна:
— Онзи, когото наричате Шута… Беше тук. С едно момиче, Спарк.