— Няма никакъв дракон, доколкото мога да видя.
— Той ни подгони. И бягахме. Спарк стискаше ръката ми и ме дърпаше по улиците. Бяха пълни с Праотци, те се смееха и говореха, а ние бягахме и бягахме, бягахме направо през тях. Спарк викаше, че не са истински, че само драконът е. Но един от тях беше истински, мисля. Един Праотец. Усетих онази стрела…
— Улучи ли те? А Спарк?
— Не знам. — С дясната си ръка дръпна хлабавия плат на рамото на блузата си. — Усетих го все едно някой ме стисна силно само за миг и после ме пусна. Спарк продължи да бяга и ме дърпаше, а аз се мъчех да не изоставам. После тя извика: „Стълбът!“ и аз го плеснах. И сме тук. О, тук сме, Фиц! Не ми се сърди. Моля те, не ми се сърди.
— Не се сърдя — излъгах. — Уплашен съм за двама ви. — Беше чистата истина. Заговорих внимателно: — Шуте, изглежда, имаш Умение на лявата ръка. Като Искрен, когато извая драконите. Ще ти помогна да станеш и ще те заведа до огъня. Не се докосвай с тази ръка и не докосвай мен. — Гаснещата светлина от главнята плъзна по ярко блестящите му пръсти. Така и не бях открил къде точно Искрен бе придобил толкова много от суровата магия. Моят крал бе натопил двете си ръце в нея, за да може по-добре да сътвори дракон от камък. Суровото Умение беше проникнало в плътта му и бе отнело фокуса на ума му. Когато го намерихме, едва можа да познае кралицата си. Кетрикен беше плакала, като го видя така, но в онзи момент единствената му грижа бе да извае дракона си.
— Да — отвърна той и усмивката му беше блажена и плашеща. Вдигна посребрените си пръсти и се отдръпнах от него. — Толкова успях. Напук на всичко. Взех си ръкавица, в безумната си надежда, че може да успея. Тя е в джоба на полата ми.
— Дясна или лява страна?
— Дясна — отвърна той и потупа немощно.
Не исках да докосвам дрехите му. Не знаех как е получил суровото Умение на лявата си ръка, но се боях, че може да е плиснало и другаде. Забих главнята, по която вече играеше само едно пламъче, в снега и видях върха на бяла ръкавица, показващ се от джоб, скрит в широките поли. Издърпах я.
— Сложи дясната си ръка на китката ми, за да можеш да усетиш какво правя. Държа ръкавицата отворена. Обаче внимавай. Не искам това на мен.
— Ако можеше да го усетиш като мен, щеше да го искаш — отвърна той. — Изгаря… толкова сладко…
— Шуте, моля те, внимавай.
— Ще внимавам. Както рядко съм правил. Дръж ръкавицата широко отворена, Фиц.
Така и направих.
— Внимавай лявата ти ръка да не я докосне отвън. Не пипай лявата си ръка с дясната.
— Знам какво правя.
Измърморих къса ругатня, която изразяваше съмнението ми, и се втрещих от смеха му.
— Дай ми ръкавицата — добави той. — Мога да го направя сам.
Наблюдавах го с тревога, притеснен да не посребри дясната си ръка или външната страна на ръкавицата. Не бях много уверен на гаснещата светлина от главнята, но сметнах, че успя.
— Можеш ли да стоиш прав и да вървиш?
— Сложих си ръкавица. Това не ти ли стига?
— Всъщност да. — Хванах го през кръста и го вдигнах на крака. Отне ми повече усилие, отколкото бях очаквал, и чак сега осъзнах колко тежки са полите и обшитото с кожа наметало, които носеше. — Насам. Имаме огън.
— Мога да го усетя.
Не беше стабилен, но ходеше.
— Усещаш ли го? Или виждаш светлината на фона на тъмното?
— Двете, но и повече. Мисля, че е драконов усет, от драконовата кръв. Надушвам огъня, виждам светлината му, но и повече. Има нещо, което не мога да опиша добре. Не са очите ми, Фиц, но усещам топлина. Топлината от тялото ти и по-голямата топлина на огъня. Мога да ти кажа, че Лант стои вляво от него, а Настойчивост се е присвил до Спарк. Тя добре ли е?
— Ами да видим — отвърнах, преглъщайки страховете си. Имах Осезанието, така че знаех какво е да имаш сетиво, което другите не притежават. Щом казваше, че може да усети топлината ми, защо да се съмнявам? Знаех, че една лисица ни гледа от тъмната гора. Осезанието ми го казваше. Нямаше да оспорвам какво му казва „драконовия усет“.
Сърцето ми се сви, когато го поведох към огъня. Спарк лежеше в снега и издаваше къси и жални звуци, като коте, мяукащо за майка си. Ръцете ѝ дращеха и обутите ѝ в ботуши крака ритаха вяло. Настойчивост беше клекнал до нея. Чувствата, борещи се на лицето му, се меняха като светлината от огъня. Страх. Съчувствие. Безпокойство. Объркване.
— Има дънер тук. Зад теб. Още малко. Седни.
Шутът седна, по-рязко, отколкото го мислех. Обзе ме смущение, когато грижливо събра и оправи полите около себе си. Бялата ръкавица на лявата му ръка беше женска, както и движението му, когато нагласи качулката на наметалото си. Видях как устата на Лант потрепери все едно, че беше котка, надушила нещо мръсно. Жегна ме раздразнение към него.