— Спарк. Как е? — попитах Настойчивост и той трепна, като чу името.
— Не знам.
Наведох се над момичето и заговорих за Шута:
— Не е в безсъзнание. Очите ѝ са отворени и издава звуци. Но в очите ѝ няма разум. — Вдигнах поглед към Настойчивост. — Дай ми пеперуденото наметало. Да я стоплим.
Момчето без колебание се изправи, свали дрехата и ми я подаде. Смъкнах едно от наметалата, които носех, и му го дадох. Той се загърна с него, а аз подпъхнах края на пеперуденото наметало под Спарк, превъртях я на него и го увих плътно около нея, като оставих открито само лицето ѝ. Приличаше на пъстроцветна какавида. Звуците, излизащи от устата ѝ, станаха по-тихи, като тихо жужене. Спря да трепери.
— Разкажи ми всичко — заповядах на Шута.
Той придърпа наметалото си по-плътно. Дори в студения зимен въздух можех да надуша плесента по него. Беше дебела вълна, обшита с кожа, от килера на лейди Дайми. Тежките вълнени поли, които носеше, стигаха до ботушите му, които бяха кожени, скроени по-скоро за ходене по улицата, отколкото за снежна гора. Приглади назад късата си светла коса и въздъхна.
— Ти ме остави. Каза ми, че тръгваш, и усетих по гласа ти, че го казваш сериозно. Тъй че веднага си уредих нещата другояче. Не бях щастлив, че го правя, Фиц, но ти не ми остави никакъв избор. Убедих Спарк, че мястото ми е до теб. Лейди Розмарин я беше освободила да се оправя сама в замък Бъкип, тъй че не ми струваше много усилие да я направя напълно моя. Убедих я да претършува старите покои на Сенч. И тя ме снабди с драконовата кръв.
— Защо драконова кръв?
— Шшт. Остави ме да говоря. — Обърна се към Лант. — В торбата, която оставихме, има билки за чай. В левия преден джоб. — Кимна към котлето. — Водата скоро ще кипне. — Лант не реагира веднага, но после стана и се обърна към палатката. — Има и две чаши в торбата. Чаят е възстановяващ. Може да помогне на Спарк — извика Шутът след Лант, после отново се обърна към мен. — С облеклото беше по-лесно. От гардероба на лейди Дайми е, разбира се. Спарк каза, че ключалката на вратата е добра, но стара. И че са я научили как да надхитря врати. Щом влязохме, повечето време мина в подбиране какво искаме. И се оказа, че Спарк умее да наглася дрехи по големина. Това отне повече време. Трябваше да ги премести долу в моите стаи и да реже, и да подшива. Бяхме почти привършили с това, когато ти дойде и затропа на вратата. Не смеех да те пусна от страх, че веднага ще се сетиш за плана ни.
Не ми убягна, че беше отклонил въпроса ми за драконовата кръв. Трябваше да го притисна по-късно и да го изтръгна от него. Лант се върна с билките. Погледна ме, аз кимнах и той се зае със задачата. Настойчивост се беше доближил, за да слуша. Шутът извърна слепите си очи към него и момчето наведе глава. Не го упрекнах. Златните очи на Шута бяха плашеща гледка.
— Как стигнахте до Свидетелските камъни? — Не можех да си представя как слепият Шут и тежко натовареното момиче изминават целия този път.
— Не сме. — Шутът заговори твърдо. — Посред нощ се облякохме топло и момичето взе пътната торба. Беше намерила тояга за мен. И слязохме в тъмниците на замък Бъкип. Малко трудно беше да минем покрай стражата, но когато се смениха за нощта, успяхме. А Спарк го беше направила преди, когато бе проследила Сенч. Знаеше къде да отидем. Предан е сложил желязна врата през коридора и беше заключена, но Спарк знаеше как да я отвори. И щом минахме, поехме първия риск. Тя капна драконова кръв на дланта ми и след това се хвана здраво за мен. Притиснах ръката си в стария камък Умение от древните развалини на Праотците, който строителят на замък Бъкип е сложил в основите. И подейства. Излязохме в Аслевял.
Помнех го добре.
— Колко дълго останахте там?
— Колкото да намерим правилната страна на стълба, която да ни доведе тук. Още едно плисване на драконова кръв и дойдохме. Само че намерихме Лант и Настойчивост. Изненадах се. Спарк обаче като че ли почти очакваше да види Настойчивост. Макар че усетих как той се стресна малко, когато видя как сме облечени. — Извърна отново слепия си поглед към момчето. Нас си замълча, загледан в огъня. — Предположих къде си отишъл. Дори помислих да тръгна подир теб. Бих искал отново да повървя в Каменната градина. Да докосна Искрен като дракон. — Странна усмивка кривна устната му. — Да докосна, за сетен път, Момиче на дракон. Ти посети ли я?
— Не. Не съм. — В някои отношения мисълта за онзи каменен дракон все още ме смразяваше.
Той сниши глас.
— Ще се възстанови ли? Спарк?
Исках да му се ядосам, да настоя да ми каже защо така безумно я е изложил на риск.
— Не знам. Четири пътувания през портали за по-малко от два дни? Никога не съм го опитвал. Ще я държим на топло колкото можем, ще ѝ даваме топъл чай и ще чакаме. Само това знам да направя. — Преглътнах обвиненията и въпросите. — Искам обаче да знам защо ти изглеждаш толкова малко засегнат.