Той изведнъж изправи рамене и огледа древния павилион почти все едно можеше да вижда.
— Фиц. Ние лагерувахме тук. Помниш ли? Когато бях умрял?
— Как може да не го помня? — Пренебрегнах странните погледи, които ми хвърляха Настойчивост и Лант.
Гледаха уж към огъня, но поглъщаха жадно разговора ни. Нямах никакво намерение да им обяснявам какво беше станало тук в онзи отдавнашен зимен ден. Само споменаването за него от Шута го върна живо в ума ми. Не това, че бях станал него в смъртта му, все още ме разтърсваше до дъното на душата ми; беше споменът как, след като бяхме разменили телата си, за да може той да продължи съществуването си като Шута, се бяхме слели и за онзи дълъг миг се бяхме превърнали в едно същество. Едно създание.
И изглеждаше толкова правилно. Толкова съвършено балансирано.
— Тук беше — потвърдих.
— Да. А когато напуснахме, оставихме моите неща тук. Палатката на Праотците. Малкото ми котле…
— Беше преди десетилетия — напомних му.
— Но бяха направени от Праотците. А ти направи бивака ни на камъните на павилиона. Помниш ли къде лагерувахме? Можеш ли да потърсиш каквото е останало от тях, под снега?
Можех. Помнех къде бях вдигнал палатката, помнех също къде бях направил погребалната клада за него.
— Мисля, че мога.
— Моля те, Фиц. Потърси ги. Ще е топло убежище за всички ни. Дори да е останало колкото за завивки, ще ни стопли по-добре от вълна и кожи.
— Добре. — Знаех, че няма да измъкна повече от него, докато не направя каквото ме моли. Взех един клон и го пъхнах в огъня. Докато чаках да се разпали на факла, попитах Нас: — Как е тя?
— Спря да стене и да мърмори. Спокойна е. Това добре ли е?
— Не знам. Претърпяла е четири преминавания през стълбове на Умението в бърза последователност. Не съм сигурен дали аз бих оцелял от това, да не говорим за неподготвен ум като нейния.
— Но Сивия… приятелят ви изглежда невредим.
Нищо не отвърнах на това. Не исках да говоря за драконовата кръв и как бях видял Шута да се променя, след като бе пил от нея, още по-малко да я плисне на ръката си.
— Дръж я на топло. Говори ѝ. Бъди нейната котва за този свят. Лант, ела с мен.
Той стана пъргаво и след като вдигнах жалката ни „факла“, тръгна след мен в тъмното. Къде беше погребалната клада? Вдигнах факлата по-високо. Имаше ли малка могилка там под снега, останките от корени, дънери и клони, гнили там с годините? Тръгнах натам.
Палатката беше отвъд нея. Закрачих по-бавно, заритах по-надълбоко в снега, та ботушите ми да стигнат чак до камъка на павилиона. И изведнъж кракът ми закачи нещо. Възможно ли беше да е останало нещо от величествената палатка на Шута след всичките тези години? Вдигнах носа на ботуша си и видях тъкан. Ярко боядисана, цветовете блестяха дори на жалката светлина на запаления клон. Преди всички тези години двамата с Шута си бяхме навлекли зимни дрехи и просто си бяхме отишли от този лагер. Върнал бях Шута през портала в Аслевял. Преди толкова години… а грамадната му палатка все още беше тук, рухнала под снега.
— Помогни ми да измъкна това — казах на Лант и той заби горящия клон в снега и се наведе.
Задърпахме. Беше трудно, защото не само снегът тежеше върху нея. Нападала шума и късове мъх, всичко, което сякаш бе пометено и от павилиона, и от пътя-Умение, се беше натрупало на пластове върху нея. Измъкна се бавно. Когато се показа от снега и изтърсих нападалото от нея, гъвкавите опори, които държаха палатката изправена, бавно се съживиха и вдигнаха пред очите ни яркия парад от дракони и змии.
Отне ни известно време, докато я измъкнем. Клонът догоря, а ние още се борехме. Вътре в палатката имаше разни вещи — толкова бързо бяхме заминали двамата с Шута — и се боях да не я скъсаме, но тя издържа. Помнех добре как беше спирала ледените ветрове на Аслевял и как топлината на телата ни бе достатъчна, за да я стопли. Макар и да не беше вече изпъната здраво, щеше да подслони разрасналата ни се група. Бавно я довлякохме до огъня. Скреж бе покрил яркоцветните ѝ стени.
— Намерих я — казах и Шутът засия като дете.
Спарк лежеше неподвижно, с отворени очи, устните ѝ леко помръдваха. От време на време посоката на погледа ѝ се изместваше, а веднъж се усмихна. Устните ѝ се движеха, говореха безмълвно. Изведнъж ме осени.
— Как може да съм толкова глупав? Трябва да я махнем от плочника, по-далече от павилиона. Погледни я. Камъните ѝ говорят.
— Онова шепнене ли? — попита Лант разтревожено. — Мислех, че е вятърът. Нас изобщо не го чу.