— И ти също — заявих.
Беше тежка работа в тъмното и студа. Наредих на Лант и Настойчивост да изкопаят малко огнище под вечнозелените дървета, където снегът беше най-плитък. Вдигнах Спарк и я сложих в палатката ми. След това се залових със задачата да изтърся последния сняг и мъх от палатката на Праотците и да я изпъна. Никога преди не бях оглеждал опорите. Бяха бели и напомняха за кости на голям кит. Отделих ги и се върнах на мястото, където бяхме измъкнали палатката. С ритане и ровене с ръце в снега намерих останалите опори и ръждивочервения широк мангал. Щеше да свърши работа.
Вдигането на палатката ми отне доста време. Напълнихме мангала с въглени и скоро вътре се стопли. Павилионът на Праотците беше много по-просторен от малката ми палатка. Щом преместихме постелите, внесох вътре Спарк. Сложихме котле със сняг да се стопи.
— Остани с нея — казах на Нас. А на Лант наредих: — Разрови торбите и намери нещо за ядене.
Върнах се при Шута, който седеше кротко до огъня.
— Палатката ти е вдигната. Да те заведа ли вътре?
На лицето му се изписа смътна усмивка.
— Мога почти да усетя формата ѝ. А и задържа топлината толкова добре… — Внезапно въздъхна. — Толкова много спомени пази за мен. Казах ли ти, че драконът Тинтаглия заповяда на търговците от Дъждовната река да ми помогнат? Дадоха ми тази палатка и един прекрасен халат. Но наметалото, онова, което ти наричаш пеперуденото наметало? Него Прилкоп го намери в Келсингра. Успя да го запази, стегнато на малко вързопче, дори когато бяхме роби. Даде ми го в Клерес. А аз го дадох на Инталу. Вестоноската ми.
Заля ме вълна на съчувствие, но стегнах волята си.
— Няма да ме отвличаш от един разказ, като ми размахваш друг под носа, Шуте. Със Спарк сте отишли през портала до Келсингра. Владеят я обитателите на Дъждовните равнини, които сега се наричат Драконовите търговци. Там царуват кралица Малта и крал Рейн. Дракони живеят там, или поне наблизо. Така. Какво се случи, когато излязохте?
Надявах се да го доближа към истината с това, което вече знаех за Келсингра, но не успях.
— Малта — каза той с усмивка. — Възможно най-дразнещата млада жена, която съм срещал. Но хубава. Нарекох един кон на нея. Помниш ли?
— Да. Копривка каза, че Бърич бил изумен, като получил кобилата за подарък. Тъй. Излязохте от портала…
Той присви устни за миг, след което отново заговори:
— Беше нощ. И Спарк трябваше да поседи малко, докато се възстанови. Трудно ми беше да я оставя да направи това, защото макар да не усещах никаква топлина от обкръжението ни, градът бе огрян от постоянна светлина и виждах ярко облечените хора, които вие наричате Праотци. Можех да виждам! Бяхме пристигнали в разгара на някакво празненство. Поне това помнеше градът за нас. И можех да виждам! Не мисля, че би могъл да си представиш какво е да бъда лишен толкова дълго от зрението си, да съм свикнал да приемам, че зрението ми е ограничено до разликата между светло и тъмно, и след това изведнъж да виждам отново. Цветове и човешки лица, да улавям променящи се изражения, да виждам движещите се сенки по стените, великолепната светлина на факли! О, Фиц!
Известно време помълча, само дишаше като примиращ от глад човек, който току-що е описал пир. Изчаках.
— Знаех, разбира се, че е заблуда. Или представление на паметния камък на града, ако искаш. Това не намали очарованието за мен. Напротив, усили го. Исках да науча повече. Странно, когато Спарк започна да се опитва да заговори с минаващите хора, се разтревожих по-скоро за нея, отколкото за себе си. Вдигнах я на крака и тръгнахме заедно по улиците. И беше чудесно, Фиц, да вървя ръка за ръка с нея, но да не ми трябва зрението ѝ. Е, почти. Все още имаше части на града, нуждаещи се от ремонт, защото е голямо място, все още прекалено голямо за населението, което има сега. Помолих я да е нащрек, да гледа за живи хора като нас, хора, които минават през хората сенки, които ни показваше градът. Тя каза, че ще се постарае, но гласът ѝ беше смътен и не бях сигурен дали може да различи това, което имах предвид. — Отново замълча и незрящият му поглед отново обходи палатката на Праотците. — Студено ми е.
— Ако влезем в палатката, всички ще чуят разказа ти. Тук навън сме насаме.
— Няма голямо значение. Спарк беше с мен и мисля, че когато се съвземе, ще разкаже всичко на Настойчивост. Станали са много добри приятели.
Не казах, че може да не се съвземе. Нито споменах, че Настойчивост има съмнения за това приятелство. Поведох го по неравната земя към входа на палатката на Праотците. Беше красива в нощта, светлината от малкия огън вътре огряваше тъканта така, че драконите и змиите блестяха златни, алени и лазурни. Красотата ѝ беше едновременно силна и изящна. Душата ми се извиси, като я гледах. Лагерният огън пращеше и лудуваше зад нас, изпълваше студения лес с уханието на борова смола. Надушвах кашата, която готвеше Лант. Шутът беше до мен и жив. Духът ми се повдигна в един вълчи миг на неподправено задоволство от настоящето.