В следващия ме прониза срам. Как бях заслужил дори един миг на мир, когато моята Пчеличка бе изгубена завинаги? Когато отивах в земя, която никога не бях виждал, за да убия толкова Слуги, колкото успея да намеря? Когато една млада жена потръпваше и се разпадаше от Умението в красивата палатка пред мен?
— Стискаш зъби — подхвърли тихо Шутът.
— Винаги провалям хората, които най-много обичам.
— Да кажем по-скоро, че съдиш себе си по-сурово, отколкото някой друг изобщо те съди.
Стигнах до входа на палатката и казах:
— Наведи си главата.
— Нека първо да смъкна малко от това — отвърна той.
Взех от него тежкото наметало от вълна и кожи и дебело подплатения извезан жакет, а след това той развърза пояса си и смъкна няколко пласта поли, за да открие обутите си във вълнени панталони крака.
Събрах всичко в ръцете си — доста голям наръч.
— Колко ли от формите на една жена идват всъщност от дрехите ѝ? — зачудих се.
— Повече, отколкото си мислиш — отвърна той.
Влязохме в палатката на Праотците. Настойчивост беше донесъл борови клонки и беше наместил Спарк на тях. Седеше кръстосал крака до огъня, разтревожен и в същото време намръщен.
— Момент — казах на Шута и напъхах женското облекло в наметалото, за да го превърна в постеля. — Тук — казах му и той седна предпазливо. Протегна ръцете си, едната гола и едната в ръкавица, към огъня.
— Така е много по-добре — въздъхна.
Лант влезе в палатката, понесъл къкрещото котле с каша. Сложи на всички, дори на Спарк. Кашата не беше съвсем прегоряла. Момчето се учеше. Даде ни и хляб и сирене и прецених, че е прав: всички имахме нужда от по-стабилно ядене.
— Утре ще опитам да уловя нещо — подхвърлих.
— Утре трябва да опитаме да продължим — възрази Шутът.
— Само ако убиването на Спарк не значи нищо за теб. Няма да позволя това момиче да влезе в портал поне още три дни, а дори тогава се съмнявам, че ще е готова. Ако мога да пратя с Умението до Бъкип тази нощ, ще помоля Копривка да прати някого тук, някой силен в Умението, който да ви върне всичките.
— Е, това няма да стане — заяви много вежливо Шутът след проточилото се тягостно мълчание.
Спарк извърна глава към нас и заговори:
— Драконът? Червеният дракон?
— Не е тук — отвърна ѝ Шутът успокояващо. — Избягахме ѝ. А когато се върнем в Келсингра, ще се погрижа първо да идем при Малта и да говорим с нея. Тя е приятелка, Спарк. Ако бях отишъл първо при нея, нямаше да ни нападнат.
— И мисля, че е време да поговорим за това нападение. Защо отидохте толкова бързо в Келсингра, защо са ви нападнали и как си нацапа цялата ръка с Умението?
Шутът се покашля. Вече знаех, че танцува на ръба на истината.
— Както знаеш, приятелството ми с кралица Малта и дракона Тинтаглия датира отпреди много години, тъй че реших…
— Приятел сте с дракон и с кралица? — намеси се изумен Настойчивост.
— За мен също е новина, момче. Макар да се досещах за това преди години. Но не, Шуте, няма да ни отклониш с разказ как се е стигнало до всичко това. Ще приемем странните ти съюзи, като ти запазваме правото да настоиш за този разказ на по-късен етап. Продължавай.
Шутът се беше преместил до Спарк. Опипа да хване ръката ѝ и когато я видях, че се бори, се наведох и развих пеперуденото наметало, колкото да може да измъкне ръката си.
— Мислиш ли, че ще ти хареса малко горещ чай? Или нещо за ядене?
Погледна ме, все още с празен поглед, но успя да кимне. Протегнах предпазливо нишка Умение към нея, в страха си да не бъда въвлечен във въртопа на портала, но не долових нищо. Подозирах, че е разбита от Умението, но не и разнищена. Смеех да се надявам, че ще се съвземе.
Шутът си пое дъх.
— Ами, беше нощ там, и макар че улиците бях тъмни и пусти, на мен не ми изглеждаха така. Изглеждаха широки и осветени за празник, самите сгради сияеха с матова светлина, а факлите бяха безумно ярки. Но понякога се спъвах, докато вървяхме, в нападали камъни, които градът не ми показваше, а веднъж пътят ни бе запушен и се наложи да си намерим друг маршрут.
— Но знаехте къде отивате. — Помълчах, за да си поеме дъх. — Шуте, бил ли си в Келсингра преди?
Той се поколеба.
— Не… не лично. Не като себе си. Но сега в мен има драконов усет, Фиц. И от него имах сънищата. Сънища, които са по-скоро като спомени. — Веждите му се свиха и внезапно си позволих да видя колко много се е променил. Кожата му имаше същата структура, която човек може да види на корема на малък гущер. Очите му блестяха златни и неспокойни. — Помня разни неща. Полет над океана. Миризмата на лос, когато знае, че не може да избяга, и се обръща да се бие. Вкуса на гореща кръв на езика ми. Драконите са направени от глад и страст, невъобразими за човек. Вие другите няма да разберете за какво говоря, но Фиц ще ме разбере. Сънувах сребристо Умение, изпълващо кладенец до ръба, дори преливаше. Сънувах го как се издига до повърхността на река след земетръс, извива се като сребърна лента. Но най-вече сънувах как пия. Потапям муцуната си в него почти до ушите и гълтам, на дълги глътки. — Въздъхна, сякаш самото говорене разпали глада му. — И помнех къде го бях пил някога. От един кладенец в Келсингра. Тъй че отидох там.