Още държеше ръката на Спарк, но се обърна към мен.
— Така научих, че в драконовата кръв има Умение. Всички дракони жадуват за него, с всяка фибра на съществото си. И така повярвах, че кръвта ще ме пренесе през порталите-Умение, както стана.
Котлето най-сетне кипна и Настойчивост направи чай. Разказът прекъсна за малко, докато помогнем на Спарк да се надигне, да задържи чашката и да отпие. Видях с облекчение, че се връща на себе си. Представляваше трънлив проблем за мен. Трябваше да продължа по пътя си, а следващата стъпка в пътуването ми налагаше да ида до Келсингра, освен ако Шутът не я беше оставил разбъркана и бръмнала като пчелен кошер. Спарк се изправи, с пеперуденото наметало на раменете, и втора чаша чай затопли дланите ѝ.
— Смятах първо да отида при Малта, да я намеря и да я поздравя, и да спечеля помощта ѝ. Надявах се, че Тинтаглия ще е там и ще си спомни за службата ми на драконите, и всъщност ще покаже благодарността си. Крехка беше тази надежда, признавам. Драконите гледат на нас както ние гледаме на досадните мушици. Каквото единият, това и другият, делата ни нищо не значат. Но все пак това беше решението ми и, Фиц, наистина вярвах, че съм се вкопчил в него, когато тръгнах по улиците на Келсингра. Но след това стигнах до една част на града, която беше тъмна. Безжизнена. Никакви спомени на Праотци не блещукаха там, за да ме водят, и все пак знаех къде отивам. Можех да го надуша, Фиц. Можех да усетя вкуса му в гърлото си с всеки дъх, който поемах. И изведнъж не можех да мисля за нищо друго освен за преливащия кладенец Умение. И как ще ме укрепи и засити.
Очите му. Светлината на огъня ли потрепваше и танцуваше в тях, или златото се вихреше? Вторачих се в него онемял.
— Не пих от него, разбира се.
— Само защото не можа да стигне до него — каза Спарк. Много смътна усмивка имаше на устните ѝ, уморена усмивка като на дете след вълнуващ ден. Не се опита да се изправи. — Задърпа ме натам като куче на каишка. Знаеше пътя. Последвах го в тъмното, след като ме стисна за китката. Стигнахме до едно открито място. Малко можех да видя в тъмното, но изглеждаше бедняшка част на града, не толкова величествено като булевардите, по които бяхме вървели по-рано. И вонеше ужасно. Минахме покрай огромна купчина изпражнения.
— Драконови? — попита Нас със страхопочитание, сякаш това беше най-фантастичната част от разказа им.
— Така предполагам — отвърна тя и за първи път видях приятелите да си разменят усмивка, откакто се беше върнала през стълба.
— Воняха — потвърди Шутът. — Но странното беше, че воняха по познат начин. Почти все едно можех да си спомня чии са и да вляза в територията ѝ.
— Уф — каза Лант. Склонен бях да се съглася с него.
— Опитах се да смъкна капака на кладенеца.
— Което включваше много дърпане, а после ритане и ругаене — довери Спарк на Настойчивост. Той се постара да не се ухили.
— Вярно — потвърди Шутът с неохота. — След това подуших Умението, много близо до мен. Имаше едно огромно ведро наблизо. Беше поставено наклонено и в ъгъла му имаше Умение. Не повече от петно, все едно някой го е избърсал, но е пропуснал малко. И можех да го помириша.
— Едва можах да го видя — каза Спарк и се поизправи, вече участник в разказа. — Нямаше луна, но то беше толкова сребърно, че улавяше цялата звездна светлина. Беше красиво и в същото време ужасяващо. Исках да се махнем от него, но той се наведе над ръба на ведрото и се пресегна надолу колкото можеше, и успя да стигне с ръката си до него.
— Съвсем малко, но го докоснах. — Вдигна лявата си ръка в ръкавицата и се усмихна все едно боговете изливаха благословията си върху него. Обърна се към мен. — Фиц. Беше като онзи момент. Знаеш за какво говоря. Един и пълен. Чувствах се като музиката на света, силна и безкрайна. Гърлото ми се стегна и сълзи потекоха по лицето ми, и не можех да се движа от радост.