— И тогава дойде драконът! — продължи Спарк. — Беше червена и дори посред тъмната нощ грееше червена, тъй че я видях още преди да я чуя. Но след това тя издаде звук все едно надуха всички рогове в замък Бъкип, само че беше изпълнен с ярост. Затича към нас. Драконите не са изящни, когато тичат. Ужасяващи са, но изобщо не са изящни. Все едно гледах някаква много сърдита крава да връхлита към нас! Изпищях, сграбчих лейди Амбър и го издърпах от ведрото. Едва можех да виждам накъде бягам, но бягахме презглава. Не че на него му харесваше.
— Лейди Амбър ли? — попита Лант объркано.
Спарк прехапа устна.
— Така той… не, тя, ми каза, че трябва да мисля за нея, както сме предрешени. — Хвърли на Настойчивост поглед, който молеше за разбиране, и добави тихо: — Както понякога съм Аш.
Лант отвори уста, но преди да е успял да проговори, Шутът подхвана отново:
— Усещах другия дракон. Червения дракон имам предвид. Ревът ѝ беше пълен със закани, обидни имена и ярост, че сме проникнали в града и сме дръзнали да дойдем до кладенеца Сребро. Чух как други дракони се отзоваха на тревогата ѝ, а след това чух мъжки глас, който се извиси гневен. Подканяше дракона напред!
Спарк поклати глава.
— Драконите бяха толкова шумни, че дори не чух мъжа и не го видях, докато не скочи изведнъж точно пред нас. Държеше меч и носеше кожена броня. Издърпах лейди Амбър в едно здание. Едва успях да затръшна вратата, а после тичахме в тъмното и се блъснахме в някакви каменни стъпала, и ги изкатерихме.
Простенах отчаяно.
— Нагоре? Врагът ви гони и вие побягнахте натам, където ще ви хване натясно?
Спарк ме погледна с раздразнение.
— Никога не съм била гонена от мъж с меч, още по-малко от дракон. Тъй че да, затичахме нагоре по стъпалата. Беше ужасно там: мебелите бяха изгнили и се бяха разпаднали. Непрекъснато се спъвах и чувах как мъжът вика, докато ни търси долу, защото и той като вас не можеше да повярва, че ще сме толкова глупави да избягаме нагоре по стъпалата. После намерих един прозорец към уличка долу и прецених, че ще е твърде тясна за дракона.
Шутът подхвана разказа:
— Тъй че се хванахме за ръце и скочихме от прозореца, без да знаем какво има под нас. О, ужасно беше! Беше си най-чист късмет, че не се пребихме. Спарк ме задърпа покрай някаква стена и тръгнахме колкото се може по-тихо. Щом стигнахме там, където сградите бяха будни, успях да се съвзема и поведох. Все още чувахме драконите зад нас, но се почувствах почти по-безопасно, като знаех, че ни търсят при кладенеца. Прецених, че е твърде късно да търся аудиенция с Малта или да се пресегна за Тинтаглия, и че стълбът е най-добрият ни път за бягство, макар да знаех колко много се боеше Спарк от това.
— Струваше ми се, че не мога да бягам повече. Забравил бях колко тежки могат да бъдат полите, да не говорим за обшитото с кожа наметало. И тези ботуши! — Изпъна единия към нас. Носът му беше изострен като меч. — Не са за бягане — каза убедено. — Но точно когато забавих и казах на Спарк, че сигурно можем да повървим малко, чух тичащи стъпки зад нас. Призрачното празненство се вихреше около нас и въпреки това чух някак си други стъпки. Усещах, че вече не ми е останала никаква бързина, и извиках на Спарк да бяга, но тя не искаше да ме остави. После чух онзи звук, точно когато усетих как стрелата изтупа в рамото на наметалото ми. И открих, че мога не само да бягам, но и да задърпам Спарк с мен.
— Беше червен — каза Спарк изведнъж. Гласът ѝ трепереше. — Погледнах назад. Не исках да влизам в стълба. Бях ужасена. Погледнах назад, за да видя ще прояви ли милост, ако остана. Но той беше като същество от кошмар. Висок и тънък, и яркочервен като своя дракон. А очите му! Когато видях как спря и сложи нова стрела на лъка си, не се поколебах. Може аз да съм бутнала Амбър в стълба.
— И ето ни тук — завърши Шутът. Замълча и ни огледа със сляпата си усмивка.
— Даа. Ето ни тук — казах аз.
35.
Келсингра
Широко зеят портите от пожълтяла кост. Език-дъска е пътеката ни между зъбите, докато вървим към гърлото. Тук ще бъда погълната. Това е истинско, почти неизбежно на всяка пътека. Трябва да вляза в онези челюсти.
Онази нощ всички спахме в палатката на Праотците, натъпкани като солена риба в каче. Спях до едната стена, с Шута до гърба ми. Дори до тънката тъкан спах много по-топло, отколкото в малката ми палатка. В ранните часове на утрото Настойчивост влезе от смяната си.
— Кашата е почти готова — каза ми тихо, щом се събудих. — Сложих и малко мед.