Надигнах се, като се постарах да не събудя другите толкова рано. И Шутът, и Спарк трябваше да поспят. След това Осезанието изпрати внезапна тръпка през мен. Хищник, по-голям от мен, се движеше край палатката и оглеждаше лагера ни. В следващия миг Пъстра заграчи шумно. Чух дрънченето на обърнато котле.
Пресегнах се над Шута и сграбчих Лант за рамото.
— Шшт — предупредих го, щом се събуди. — Има нещо отвън. След мен, с изваден меч.
Другите се разбудиха, докато се измъквахме, но усетиха предпазливостта ни. Очите на Спарк се облещиха, когато я прекрачих с изваден меч и се наведох да изляза от палатката. Лант ме следваше, бос като мен и с меч в ръка. Щом видях натрапника ни, се пресегнах назад и го сграбчих за китката.
— Не гледай пряко към него — предупредих го. На другите вътре казах шепнешком: — Мечок. Излезте. Не се обличайте, просто излезте от палатката. Лошо е да ви хване вътре. Не бягайте, но бъдете готови да се разпръснете, ако извикам.
Мечокът беше едър и сребристите косми на раменете му и посивялата муцуна издаваха, че е и стар, и умен. Никоя мечка не остарява толкова без ума, който изисква оцеляването, но и никое същество в горската пустош не доживява до такава възраст без недъзи. Ширината на раменете му издаваше колко силен е бил някога, но сега беше измършавял. Беше на четири крака и душеше торбата на Лант, оставена до снощния лагерен огън. Интересът му беше ясен: търсеше храна.
Когато другите излязоха, той ни усети и взе лениво решение да ни покаже големината си. Вдигна се на задните си крака и ни изгледа отвисоко с лъскавите си черни очи. Наистина беше голям. Много голям. Устата му беше отворена, тоест вдишваше миризмата ни и от време на време показваше внушителните си зъби. Подуших горещия му дъх в студения зимен въздух и в него — вонята на мърша от инфектиране.
— Разпръсни се, но бавно — казах тихо, докато другите се измъкваха от палатката. — Движете се поотделно. Ако нападне, се пръсваме. Не се скупчвайте, за да не може да стигне до всички ни.
Чувах учестения дъх на Спарк. Най-сетне излязоха, Шутът се беше оплел в полите си. Спарк съобрази да го хване за ръкава и го задърпа настрани от групата. Лъскавият поглед на мечока ги проследи.
Храна — напомних му. Подуши я. Ябълки. Може би бекон и риба? Може би гърне с мед. Можех само да предложа. Магията Осезание ми позволява да се пресегна към животно, но не гарантира, че животното ще приеме мислите ми. Определено не ми дава сила да заповядам на едно диво същество. И понякога е грешка да се опитваш да докоснеш умове.
Този път определено беше грешка. Усетих болката му и че не му харесва, че знам слабостта му. Изпухтя ядосано.
— Стойте мирно — предупредих другите. — Не бягайте.
Вдигнах меча си. Никога не го бях усещал толкова малък в ръката си. Мечокът огледа застиналите като статуи хора. Погледнах крадешком към Спарк и Шута. Те бяха най-уязвимите, без оръжие, а и Шутът бе сляп. И двамата бяха по чорапи. Спарк все още беше увита в наметалото на Праотците. Останалите можехме да побегнем. Двамата с Лант имахме мечове, а Настойчивост стискаше кривака си.
Но мечокът реши, че не сме заплаха. Смъкна се отново на четири крака. Подуши торбата на Лант. Дебелите му черни пръсти бяха като наденици, с убийствени остри нокти. Показа силата им, като разкъса небрежно торбата и пръсна съдържанието ѝ по снега. Лант ахна отчаяно.
— Не мърдай и мълчи — казах му и той се подчини. Извърнах очи към Спарк. Изглеждаше измъчена, но беше стиснала зъби в решимост. Много бавно беше повдигнала едната страна на пеперуденото наметало и се опитваше да загърне с него Шута. Той се беше присвил от студа, на лицето му бе изписан страх и отчаяние. Какво усещаше? Топлината, излъчвана от такова едро същество, звуците, които издаваше, докато тършуваше в торбата на Лант? Огледах мечока, преценявайки големината и силата му. — Нас. Качи се на дървото зад теб. Той е твърде тежък, за да се изкатери. Хайде.
Като по чудо момчето се подчини. Задвижи се тихо и бързо. Дървото не беше лесно за катерене, но момчето имаше добър мотив. Един в безопасност.
— Лант. Сега ти.
— Не. — Гласът му беше убийствено спокоен. — Два меча е по-добре от един. Няма да го нападна, но ако ви скочи, ще направя каквото мога.
Изгледах го накриво. Син на Сенч. Откъде се бе появил изведнъж този мъж?
— Добре — отстъпих. Мечокът се бореше с нещо, увито в няколко плата намазана с восък кърпа. — Отстъпваме заднешком.
Спарк бавно беше повела Шута натам, където бе решила, че ще е единственият им спасителен изход. Гъстата гора зад нас не им предлагаше пространство за бягане. Беше тръгнала покрай ръба на стария павилион и зид и се приближаваше към каменния стълб. Със свито сърце осъзнах, че мечокът вече е между тях и мен. Виждах как гърдите на Спарк се повдигат и спадат в паника, докато се прокрадваха все по-близо към портала. Видях как устните ѝ се раздвижиха и как Шутът смъкна ръкавицата от посребрената си ръка. Не можех да чуя какво му каза тя, но видях как той кимна отсечено.