— Недейте! — казах тихо. — Не рискувайте. Щом изяде всичката храна, вероятно ще се махне. Спрете.
При думите ми мечокът вдигна глава. Беше се опитал да изяде сиренето заедно с кърпата. Беше се заплела в зъбите му и сега той тупаше раздразнено устата си с лапа и се мъчеше да я издърпа с ноктите си. Изпъхтя недоволно, а след това нададе рязко ръмжене от болка. Старите мечки често имат болни зъби и платът явно се беше затегнал около един. Внезапно мечокът нададе яростен рев и Спарк изпищя пронизително. Той извърна рязко глава към тях. Очите му, малки и блеснали от гняв, се втренчиха в тях. В ужаса си Спарк задърпа Шута към стълба.
— Не! — извиках.
Мечките ходят и мечките се тътрят. Мечките също така връхлитат бързо, по-бързо, отколкото може да бяга един здрав мъж. Беше стар мечок, но Шутът беше сляп. Аз не можех да надбягам мечка. Шутът и Спарк нямаха никакъв шанс. Мечокът не обърна внимание на вика ми и затича към тях. Ръмжеше. Нямаше време за мислене, никакво време за спор коя е по-малката опасност.
— Давай! — викнах на Шута и Спарк.
Мечокът щеше да ги докопа. Пастта му зейна… и след това той изведнъж спря, лапите му забиха безумно по враната, която го запердаши с криле по лицето и го закълва. Беше мигът, от който Спарк се нуждаеше. Тя избута Шута през портала и се обърна да побегне, но Шутът я стисна за китката и я издърпа след себе си. Тя влезе с писък и пърхащата врана избяга с нея. Връхлитащият мечок се блъсна в студения черен камък, после се отдръпна озадачен и разгневен. Помете го с лапата си, дългите черни нокти изстъргаха в гладката стена.
Заминали бяха, на безопасно или в забвение, не можех да кажа. А двамата с Лант имахме само един шанс да оживеем, след като мечокът се обърна и избра новата си плячка.
— Дърветата!
Лант нямаше нужда от повече подканяне. Последвах го през снега към един огромен смърч. Нямаше ниски клони. Подпрях го да се качи и се закатерих след него. Като за градско момче, катереше се добре.
— По-високо! — извиках му. Дращехме нагоре, стъпалата ми в чорапите се завираха в грубата кора, ноктите ми се огъваха и чупеха, докато изкатерим голия от клони ствол. Най-сетне Лант стигна до един дебел клон. — Премести се! — изпъшках и той се отдръпна.
Ако мечокът беше по-млад или по-малък, щяхме да сме в смъртна опасност. Той направи няколко опита да ни последва, забиваше ноктестите си лапи в кората и късаше парчета от нея, после се хвърли срещу ствола, за да разтърси дървото. След като не можа да стигне до нас, обърна гнева си към палатките ни. Моята не представляваше никаква трудност за него. Раздра я и я разхвърля, порови за храна и изрева на парчето плат, все още усукано около болния му зъб. Отдалечи се от нея с ивица платнище, увита като гирлянда около едрата му глава и изгърбените рамене. Извърнах очи, когато нападна палатката на Праотците: не можех да понеса унищожението ѝ.
— От какъв плат е направено това чудо? — възкликна Лант удивено и се осмелих да погледна. Мечокът беше съборил палатката и се бореше с гъвкавата тъкан — объркано кълбо от мечка, дракони и змии. Боричкането му оголи тлеещото още огнище, постелите ни и останалите ни вещи. Звярът посече с нокти по плата, но не видях дупки по него.
— Нищо няма да ни остане! — извика Настойчивост от дървото си и в отговор му викнах:
— Ще ни остане животът. Стой на място, момче!
Мисля, че мечокът най-сетне реши, че е унищожил палатката. Върна се при продуктите ни, късаше, разхвърляше и ядеше, а след това изреваваше яростно от болка. Мразех това, което ни причиняваше, и в същото време ме жегна мъка за него. Смъртта го чакаше още този сезон и нямаше да е лека.
Но когато отвори моята торба и видях как скъпоценните книги на Пчеличка паднаха в снега, изревах от загубата и понечих да сляза по дънера. Лант ме сграбчи за яката.
— Не!
— Пусни ме.
— Последвай съвета, който даде на конярчето. Не предавай живота си за нещо, колкото и да е скъпо.
В един безумен миг ми се прииска да го дръпна и да го хвърля долу в снега. Вместо това опрях чело в грубата кора и за мое смущение затреперих от мъка и срам. Лант ме държеше здраво, мисля от страх, че просто ще се пусна и ще падна. Вълните от загубата ме заливаха. Проклинах скръбта, която не ме оставяше, която нападаше от засада и ме обезоръжаваше всеки път, щом се събудеше. Книгите бяха неща, не детето ми. Свещите, пръснати като жълти кости по снега, не бяха Моли. Но бяха всичко, което ми бе останало от моята жена и моето дете.