Някъде отдалече усетих притегляне на Умение. Фиц? Жив ли си?
Да — отвърнах глухо на Предан. Жив съм. Не че го искам, но жив съм.
Опасност? Умението му бе тънко като дим.
Спуснах стените си, изведнъж осъзнал, че съм ги вдигнал срещу шепнещите спомени на площада и пътя-Умение. Умението е бързо като мисъл. За миг той узна всичко, което ни бе сполетяло.
Мога да ти пратя помощ. Мога да…
Не. Не пращай никого. Трябва да последваме Шута. Тласнах мисълта силно и се зачудих дали я е получил. Решението, което не знаех дали щях да взема, вече бе очевидно. Щом мечокът си отидеше, щяхме да спасим каквото можем и да отидем през портала в Келсингра. Ако Шутът и Спарк бяха успели да стигнат там, сигурен бях, че ще се нуждаят от помощ. Ако не, поне щях да го знам. Не можех да оставя Лант и Настойчивост тук и да отида сам, защото щяха вече да са без подслон и храна, а мечокът най-вероятно щеше да се върне. Тъй че щяхме да продължим. Надявах се, че от другата страна няма да ни чака червен дракон.
Старият мечок вероятно не бе ял от много дни. Пренебрегна ни като досадна пречка, която вече е преодолял, и се зае с плячкосването си. Запасите ни нямаше да заситят апетита му, но ровеше и късаше усърдно с муцуна. Опитът му да изяде сиренето най-вероятно щеше да ускори неизбежния край на живота му. Често спираше, за да изреве от болка и гняв и да задращи с лапа по устата си и плата, усукан около болния му зъб. Седяхме на дърветата, измръзнали и треперещи, почти до обед. Голямата торба, която Спарк беше носила, мечокът взриви с безумно изригване на пъстри поли, шалове и фусти. Пътната торба на Шута беше пълна със странни дрънкулки и предмети. Когато най-сетне се убеди, че няма да намери нищо повече за ядене, мечокът се затътри лениво от бивака ни, което ми подсказа, че древният павилион е обичайната му територия. Определено щеше да се върне.
Изчакахме още доста време, след като се скри от погледите ни. Когато най-сетне се смъкнахме долу, всички бяхме вкочанени и премръзнали.
— Нас, виж дали можеш да запалиш огън. Лант, да спасим каквото можем.
Първата ми мисъл беше за книгите на Пчеличка и свещите на Моли. Намерих стария ѝ дневник, но не и книгата със сънищата. Дневникът се оказа в по-добро състояние, отколкото бях очаквал. Имаше сняг по корицата, но връзчицата, която го беше държала затворен, бе свършила работа. Отърсих снега. Малко беше останало от торбата ми. От четирите свещи успях да намеря само три. Порових известно време с голи ръце, докато пръстите ми не изтръпнаха, и трябваше да призная поражението си. Все пак имах късмет, че мечокът не ги беше изял всичките. Несъмнено беше привлечен от уханния пчелен восък. Откъснах парче платно и увих съкровищата си. Сърцето ми плачеше за другата книга на Пчеличка. Мечокът беше разхвърлял неща надалече и таях макар и слаба надежда, че все пак ще я намеря.
Кое беше по-лошо? Боси ходила или ходила в мокри чорапи в снега? Настойчивост беше избрал боси крака и се възхитих на упоритостта му. Раздухваше огъня и вече се появяваха пламъци.
— Наклади го по-голям — казах му, защото ако старият мечок се върнеше, горящите главни можеше да се окажат най-доброто ни оръжие.
С Лант заработихме бързо. Изтръскахме яркоцветната тъкан на палатката на Праотците и се изумих, като видях, че е непокътната. Не всички опори бяха оцелели, но спасихме каквото можахме. Оставихме мечовете си забити в земята до огъня, но всички знаехме колко слаби ще са срещу меча атака. Проснахме палатката до огъня и започнахме да събираме всичко полезно, което ни беше останало. Котлета и чаши, дрехи, кесии с монети и ножове. Щом намерихме ботушите си и сухи чорапи, ги обухме, а след това навлякохме наметалата и ръкавиците.
— Какъв е планът ни? — попита в един момент Лант и осъзнах, че не съм проговарял, откакто им възложих задачите.
— Събираме всичко полезно. Тръгваме след Шута и Спарк колкото може по-скоро.
— Казаха, че там има червен дракон. И стрелец с лък.
— Казаха. Тъй че ще излезем от камъка подготвени да бъдем нападнати.
Лант отвори уста и я затвори отново.
— Някъде тук трябва да има парче кожа с игла, забита през нея, и увит здрав конец. Щом го намерите, кажете ми. Направете три купа от това, което все още ни върши работа.
— Взимаме ли нещата на Сивия? И на Аш?
— Спасяваме всичко и после избираме. Носим колкото можем, защото искам да приема, че ще се съберем отново и че е имало някаква разумна причина да опаковат толкова много багаж.