Един куриер би трябвало да служи не повече от три години, с две години почивка между всяка година служба. Трябва да се възлага специфичен маршрут през стълбове и куриерът трябва винаги да пътува по едни и същи маршрути. По този начин усетът му за място ще се развие добре. Ползващият Умението, който знае къде отива и разпознава къде е, когато пристигне, може по-добре да поддържа самосъзнанието си непокътнато.
Ако куриерът е достатъчно силен да служи като придружител за не-Умел, погрижете се да е търпелив и отговорен. Нека тези, които води, винаги да отдъхват най-малко три дни между всяка крачка на едно пътуване.
Запазих дипломатическото си спокойствие и го удостоих с поклон.
— Много сме ви благодарни. Аз съм принц Фицрицарин Пророк, от Шестте херцогства. Придружава ме Лантърн Звездопад и нашият млад слуга, Настойчивост от Върбов Лес.
След като ги представих, Лант прибра меча си и направи много по-изящен поклон, отколкото изобщо бях могъл да постигна, който включваше много развяване на наметалото му. Потиснах усмивката си, когато Настойчивост направи дързък опит да го наподоби. Посочих небрежно пръснатия ни по земята багаж.
— Сигурно бихте могли да уредите вещите ни да се донесат с нас? Мечката видя сметката на вързаните ни коне и нанесе големи щети на багажа ни. — Това бе рискът, който трябваше да поема с най-голяма неохота. Знаех, че аз бих се възползвал от възможността да претърся багажа на всякакви чужденци, появили се мистериозно между стените на замък Бъкип. Червеният тип ни изгледа с неодобрение, граничещо с презрение.
— Не държим роби тук. След като сте ги носили от толкова далече, още малко няма да ви навреди.
— Добре. — Постарах се да прикрия облекчението си. — И, сър, не помня дали ни удостоихте с името си?
Дискретно напомняне, че бих искал да знам кой е и че вероятно бих споменал за него на кралицата му. Не беше прибрал оръжието си и не изглеждаше уплашен от въпроса ми.
— Аз съм генерал Рапскал, водач на опълчението на Келсингра. Вземете си нещата. Ще ви заведа при моите владетели.
Погледнах към дракона и неговия пазач. Праотецът му каза нещо и бързо се отдръпна. Драконът явно реши, че не сме интересни, обърна се и закрачи тромаво в друга посока.
Чух наблизо грак на врана.
Вдигнахме тежките торби. Не видях никаква следа от пеперуденото наметало и онова, което криеше то, и се постарах да не се оглеждам за него. Бях чул как Спарк проговори, когато пристигнахме; може би това означаваше, че не е в съвсем окаяно състояние. Щом осъзнах, че една торба липсва, все пак се огледах: надявах се да е под наметалото и да не изгубена при преминаването ни. Все едно, липсата ѝ ми позволи да съм без тежък багаж и да изглеждам подобаващо аристократично, когато ни подкараха през Келсингра.
Беше странно преживяване. Вдигнах стените си на Умение и въпреки това градът ми заговори за слънчев зимен ден от неговата младост. Търговци човеци минаха забързано покрай мен, навярно от някой далечен град. Крачеха бързо и се озъртаха наоколо, докато ни подминаваха. Млад Праотец с дебела ивица люспи на челото и гуши като на гущер профуча по пешеходната пътека пред един дюкян, където късове месо висяха на куки над пушливи огньове. Момиче с кошница на рамо мина покрай нас тичешком. Пръснати между тези делнични фигури, призраците на Праотците крачеха и се смееха, и се караха. Зачудих се дали Умението ми ги прави да изглеждат толкова реални. Внезапно избухнал юмручен бой между двама от тях ме накара инстинктивно да се дръпна.
— Тъй. Можеш да ги виждаш — подхвърли Рапскал. Не забави крачка заради древното спречкване, а аз не му отговорих.
Зачудих се как ли го възприемат Лант и Настойчивост, а още повече се зачудих дали градът шепне и на човешката стража, крачеща пред, покрай и зад нас. С лъх на миризма и вятър зелено-сребрист дракон премина над нас и се извиси в небето. Не улових мислите му точно, но усетих намерението му. Беше тръгнал на лов и за един странен миг закопнях да ловувам с него.
Денят беше студен и вятърът, лъхащ от невидимата река, имаше онази влажна захапка, която пронизва човек. Генерал Рапскал не забави крачка заради уморените пътници с тежките им товари. При все това ми остана време да забележа, че градът е рехаво населен. Сградите по някои улици като че ли бяха необитаеми, а на други личеше отдавнашна запустялост и занемареност. От пътуването си по пътя на Умението знаех, че всичко, сътворено от обработен с Умение камък, съхранява формата и предназначението си много по-дълго от обикновена човешка работа. Вятърът можеше да е навял отломки и прахоляк по широките улици, но нито едно блуждаещо семе не бе намерило пукнатина, в която да пусне корен, нито една дращеща упорито лоза не бе раздрала дори пропуканите от земетръси стени. Този град, запустял от поколения, бе запомнил, че е град, и сякаш на подигравка с жалкия си брой обитатели като че ли помнеше добре своето далечно минало като център на културата на Праотците. Отбелязвах си наум всичко, което виждах, и го противопоставях на онова, което Сенч и крал Предан вярваха за Келсингра. Освен ако не бяхме в покрайнините на много по-многолюден център, Келсингра и Драконовите търговци представяха много по-процъфтяващо лице на света, отколкото наистина можеха да постигнат.