Както бях предположил, заведоха ни до подножието на картата-кула и след това нагоре по широките стъпала. Централното стълбище беше в мащаби за драконова крачка, както и високите порти на върха. Плашеше ме такова изкачване, но ни отведоха до стъпала в човешки мащаби от едната страна. Там се качваха и слизаха хора, някои в халати, пищни като палатката на Шута и облеклото на генерала, други — в по-прозаична кожа и вълна. Покрай нас мина дърводелец с калфата си и трима чираци. Попих с поглед величественото изкуство, красящо стените, а след това генерал Рапскал и стражите му ни въведоха в огромно кънтящо пространство.
Внушителната входна зала беше по-чиста, отколкото я помнех, и много по-празна. Беше по-топла също така и сякаш осветена от невидим източник. Последния път, когато бях идвал тук, подът бе осеян с трески и прах от изгнила и разпаднала се мебелировка. Сега древните отломки бяха разчистени и двайсетина нови писалища и маси се мъчеха да запълнят пространство, предназначено за стотици. Заемаха ги писари с всевъзможна външност и облекло, някои може би усърдно събираха числа, други седяха срещу опашки от хора, чакащи реда си с различна степен на търпение. Уплаших се, че ще ни причислят към някоя такава опашка, но вместо това ни преведоха през залата и ни вкараха през дървена врата в по-малко помещение.
Все пак беше твърде голямо за групата ни, но предлагаше топлина и веднага щом спряхме Лант и Настойчивост с благодарност смъкнаха товарите си. След жест на водача им бойците се подредиха около стените. Генерал Рапскал застана пред мен.
— Незабавно ще се явя пред краля и кралицата, за да видя дали желаят да ви дадат аудиенция. Няма да ви заблуждавам. Не съм доволен от вашето самоописание и ще ги посъветвам да се отнесат към вас с подобаващото подозрение, каквото заслужават натрапниците в нашия град. Изчакайте тук.
Обърна се и го оставих да направи три крачки, преди да го спра с искреното:
— А ще ни бъде ли предложена вода за измиване и място, където да се приведем в приличен вид, преди да се появим пред тях? Нямаме никакво желание да ги оскърбим с грубата си външност.
Той се обърна. Смръщи чело. Направи рязък жест и един от хората му пристъпи напред и заобсъждаха нещо припряно. Не отне много време.
— Капитан Перлинг ще се погрижи за вашето удобство и ще ви надзирава, докато ме няма. От каквото имате нужда, можете да го помолите.
И закрачи към вратата. Ботушите му едва шепнеха по каменния под. Извърнах добродушен поглед към капитана и се усмихнах.
— Когато Праотецът Селден пребиваваше при нас преди много години, говореше сияйно за чудесата на вашия град. Сега виждам, че не е преувеличавал. Бихме ли могли да ви притесним, капитане, с молба за топла вода и може би храна и вино, за да се възстановим? Както можете да си представите, странстванията ни бяха пълни с тегоби и лишения.
Следвах една аксиома на Сенч. Винаги се дръж все едно си личността, за която желаеш да те възприемат. Бях пратеник на Шестте херцогства, принц от кралската кръв, и имах право да бъда гостоприемно приет като такъв. Все пак отначало се бях опасявал, че ще бъдем хвърлени в килия или тъмница, докато кралят и кралицата ни преценят. Най-малкото бях очаквал грубо отношение, но капитанът, изглежда, не споделяше тревогите на генерала. Изпрати няколко от мъжете си за храна и пиене, и за вода за измиване, покани ни да се настаним и нареди на хората си да донесат маса и да я сложат пред нас. Пейките, които ни предложи, изглеждаха твърди и студени, но след като се настанихме, се стоплиха и станаха меки като тапициран стол.
Това бе достатъчно да ни впечатли, но нещата не спряха дотук. На масата пред нас бе поставен съд, украсен с фигури с листа и танцьори. Наляха в него студена вода, но след няколко мига тя започна да вдига пара. Бяхме благодарни, че можем да стоплим премръзналите си лица и длани с нея и да ги подсушим с меките кърпи, които ни донесоха. Храната не беше толкова впечатляваща. Месо, зеленчуци и хляб, но просто сготвени и сервирани. Все пак с радост напълнихме коремите си и макар виното, което ни предложиха, да накиселяваше, все пак бе добре дошло.