— Аз ще го направя.
— Както желаеш.
Безпокоеше ме, че Шутът все още не ни усеща. Отпуснах ръка на рамото му и леко потърсих към него.
— А, не! — предупреди ме Сенч. — Никакви такива. Остави го да си почине.
— Станал си много чувствителен към употребата на Умение — подхвърлих, гребнах от мехлема с парцала и го притиснах в една от по-малките рани на гърба на Шута.
— Или ти си станал по-невнимателен с начина на употребата му. Помисли над това, момче. И ми докладвай, докато поправяш каквото си направил.
— Малко има за казване, което да не съм ти пратил с Умение от празненствата. Мисля, че имаш кротка, но ефикасна пиратска търговия по реката, която избягва всички тарифи и данъци. И един морски капитан, амбициран да я разшири до търговия с Бинград.
— И знаеш съвсем добре, че не това ми трябва да се докладва! Недей да ми шикалкавиш, Фиц. След като ме помоли за лечител, опитах отново да се пресегна до теб. Не можах, но успях да доловя колко напрегнато увлечен беше другаде. Помислих, че не съм достатъчно силен, тъй че помолих Копривка да стигне до теб. А след като и двамата не можахме да те пробием, дойдохме тук. Какво правеше?
— Просто… опитвах се да му помогна да се изцери. Един от мехурите на гърба му се отвори сам. И когато се опитах да го почистя, разбрах, че… че той умира, Сенч. Бавно умира. Твърде зле е. Не мисля, че може да събере сила достатъчно бързо, за да го изцерим. Добра храна, почивка и лекарства само ще отложат неизбежното. Твърде далече е отишъл, за да мога да го спася.
— Е… — Сенч изглеждаше стъписан от откровеността ми. Отпусна се в стола си и вдиша дълбоко. — Мисля, че всички вече разбрахме това още долу в лазарета, Фиц. Това бе една от причините да преценя, че ще искаш по-тихо място за него. Място на покой и усамотение. — Гласът му заглъхна.
От думите му това, пред което бях изправен, стана по-реално.
— Благодаря ти за това — отвърнах хрипливо.
— Съвсем малко е и колкото и да ми е тъжно, едва ли бих могъл да направя нещо повече и за двама ви. Знаеш, надявам се, че ако можех, щях да направя много повече. — Изправи рамене и вдигналите се пламъци на огъня очертаха профила му. Изведнъж видях усилието, което влагаше старецът дори и в този малък жест. Щеше да седи изправен и бе изкачил всички тези стъпала часове преди разсъмване заради мен, и щеше да се помъчи всичко това да изглежда все едно е нищо, дреболия. Ала не беше. И ставаше все по-трудно и по-трудно за него да поддържа тази фасада. Студ ме обзе, щом прозрях истината. Сенч не беше толкова близо до смъртта колкото Шута, но бавно се отдалечаваше от мен с неумолимия отлив на старостта.
Той заговори колебливо, загледан в огъня, вместо към мен.
— Ти някога ме изтегли от другата страна на смъртта. Свидлив беше с подробностите и не съм намерил нищо в нито един ръкопис за Умението, което да споменава за такъв подвиг. Мислех, че може би…
— Не. — Намазах още мехлем на една от раните. Оставаха само още две. Гърбът ме болеше гадно от навеждането, главата ми от години не беше пулсирала толкова ужасно. Изтласках мисълта за болкоуспокояващи и чай от елфова кора. Умъртвяването на тялото за болката винаги взима своята дан от ума, а не можех да си позволя това точно сега. — Не съм бил свидлив с информация, Сенч. Беше по-скоро нещо, което се случи, отколкото да съм го направил. Обстоятелствата не бяха нещо, което да мога да уподобя. — Потиснах трепета си при тази мисъл.
Приключих със задачата си. Усетих, че Сенч е станал и стои до мен. Подаде ми мек сив плат. Изпънах го грижливо върху намазания гръб на Шута и след това дръпнах нощницата над него. Наведох се и заговорих на ухото му:
— Шуте?
— Не го буди — спря ме Сенч твърдо. — Има сериозни причини човек да изпадне в несвяст. Остави го на мира. Когато и тялото, и умът му са готови да се събудят, ще се събуди.
— Знам, че си прав.
Вдигането и пренасянето на Шута на леглото се оказа по-трудна задача, отколкото трябваше да е. Положих го по корем и го завих топло.
— Изгубил съм представа за времето — признах на Сенч. — Как си стоял тук вътре, през всичките години, без да можеш да зърнеш и късче небе?
— Полудях — отвърна той весело. — По един полезен начин, бих могъл да добавя. Без дърдоренето и драскането по стените, както би могло да се очаква. Просто се увлякох дълбоко в своя занаят и всичките му аспекти. А и не бях чак толкова ограничен тук, както би могъл да си помислиш. Имах други самоличности и понякога излизах рисковано из замъка или в града.
— Лейди Дайми — подхвърлих с усмивка.