Затворих вратата и тя стана неразличима. Надникнах навън през капаците на прозореца и разбрах, че зимното утро не е далече. Е, щях да поспя поне малко и да съм благодарен. Добавих цепеница в гаснещия огън, провесих на един стол съсипаните си труфила, намерих практичната вълнена нощница на лорд Фелдшпат и потърсих леглото си от детството. Сънените ми очи обходиха познатите стени. Кривата пукнатина в стената си беше там — винаги ми бе напомняла за меча муцуна. Онази дупка в тавана я бях направил, докато упражнявах сложен замах с ръчна брадва, която беше излетяла от ръцете ми. Гобленът с крал Мъдрост, преговарящ с Праотците, бе сменен с гоблен с два биещи се елена. Предпочитах го. Вдишах дълбоко и се наместих в леглото. У дома. Въпреки всички тези години това беше домът ми. Потънах в дълбок сън, пазен от здравите стени на замък Бъкип.
5.
Сливане на същности
Свил съм се на топло и уютно в бърлогата. Безопасно. Уморен съм и ако се размърдам много, усещам белезите от зъби на шията и гърба си. Но ако съм неподвижен, всичко е добре.
В далечината ловува вълк. Ловува сам. Ужасен е звукът, който издава, отчаян и запъхтян. Не е вълчият вой с пълно гърло, когато зове глутницата си. Това е отчаяното скимтене и накъсаният, задъхан вой на хищник, който знае, че плячката му се измъква. По-добре би било да ловува мълчаливо, да спести отпадащата си сила за тичане, вместо да я оглася.
Толкова е далече. Свивам се по-плътно в топлината на бърлогата си. Безопасно е тук и съм добре нахранен. Изпитвам гаснещо съчувствие към един вълк без глутница. Чувам отново накъсания вой и знам как студеният въздух нахлува в пресъхналото му гърло, как скача през дебелия сняг, изпъвайки цялото си тяло, буквално се хвърля в нощта. Помня го твърде добре и в един болезнен миг аз съм той.
— Братко, братко, ела, тичай, ловувай… — зове ме той. Твърде далече е, за да разбера повече от мислите му.
Но аз съм стоплен и уморен, и добре нахранен. Потъвам по-дълбоко в сън.
Събудих се от онзи сън на цял живот разстояние от последния път, когато бях ловувал с вълка. Лежах неподвижно, разтревожен, усещах заплахата в това. Какво ме беше събудило? Какво трябваше да бъде убито? И тогава долових миризмата на гореща храна, бекон и месеници и съживителното ухание на чай. Размърдах се, напълно буден, и се надигнах. Звукът, който ме събуди, беше затварянето на вратата ми. Аш беше влязъл, беше поставил подноса с храна на масата, беше разбъркал и подсилил огъня, взел беше прогизналата ми риза и беше свършил всичко това толкова безшумно, че го бях проспал. Побиха ме тръпки. Толкова ли безгрижен бях станал, че да проспя нахлуване в стаята? Това беше границата, която не можех да си позволя да прекрача.
Надигнах се и се пресегнах да опипам гърба си. Раните се затваряха, бяха залепнали по вълнената тъкан и леко сърбяха. Стегнах се и отскубнах нощницата от тях, като през цялото време се гълчах наум, че съм спал толкова дълбоко. Аха. Твърде много ядене, твърде много пиене, плюс изтощението от лекуването с Умение. Реших, че бих могъл да оправдая непредпазливостта си на тези основания. Не прогоних напълно раздразнението, което изпитвах. Зачудих се дали Аш ще донесе на Сенч за грешката ми, дали той ще похвали момчето и дали ще се смеят за това.
Станах, протегнах се предпазливо и си казах да престана да съм такова дете. Аш ми беше донесъл закуската и го бях проспал. Нелепо беше да си позволявам това да ме притеснява.
Не бях очаквал да съм огладнял след всичко, което бях изял предната вечер, но щом седнах пред храната открих, че съм. Набързо се справих с нея и реших да прегледам Шута, преди да поспя още малко. Боравенето с Умение предната нощ ме беше изтощило много повече от всяко друго начинание, с което се бях заемал напоследък. Той беше получателят на това усилие. Беше ли го изтощило също колкото мен?
Залостих вратата на коридора, задействах тайната и тихо се изкачих по стълбите, отново в света на сумрака. Застанах на най-горното стъпало и се заслушах в пращенето на огъня, в къкренето на котле на куката в огнището и в спокойния дъх на Шута. Всички следи от дейностите предната нощ бяха заличени, но в края на надрасканата работна маса на Сенч бяха оставени чисти превръзки, мехлеми и няколко отвари за облекчаване на болка. До тях лежаха и четири ръкописа. Сенч като че ли винаги мислеше за всичко.