Отпи още глътка вино. Седях тихо и изчаках, докато хапне още.
— Стигнахме там — най-сетне продължи той. — И Прилкоп беше почти прав. Когато стигнахме в пристанището, го продадоха на търга за роби, а аз… — Гласът му заглъхна. — О, Фиц. Това разказване ме изморява. Изобщо не желая да си го спомням. Не беше добро време за мен. Но Прилкоп намери някой, който беше склонен да му повярва, и скоро се върна за мен. Купиха ме, доста евтино, и неговият покровител ни помогна да довършим пътуването си до Клерес и школата ни.
Пак отпи от виното. Зачудих се на пропуска в разказа му. Какво беше толкова ужасно, че не искаше да си го спомня?
Той заговори, сякаш прочел мислите ми:
— Трябва да довърша тази история бързо. Сърце не ми стига за подробностите. Пристигнахме в Клерес и когато приливът се отдръпна, прекосихме Белия остров. Там покровителят ни достави до портите на школата. Слугите, които ни отвориха вратите, бяха изумени, защото веднага разбраха какво сме. Благодариха на господаря ни, възнаградиха го и бързо ни прибраха вътре. Тогава колатор Пиерек беше главният Слуга. Отведоха ни в Залата на записите и там преровиха свитъци и ръкописи, и подвързани страници, докато намериха Прилкоп. — Шутът бавно поклати глава в почуда. — Опитаха се да пресметнат възрастта му и не успяха. Стар беше, Фиц, много стар, наистина, Бял пророк, надживял края на срока му да прави промени. Бяха изумени.
Замълча и добави:
— И още по-изумени, когато откриха кой съм аз.
Лъжицата му подгони храната из купата. Намери и изяде една кнедла, а след това — къс сърнешко. Помислих, че ме кара да чакам за разказа му и че му е приятно да ме държи в напрежение. Не го упрекнах.
— Бях Белия пророк, когото бяха изхвърлили. Момчето ясновидец, за което бяха казали, че са сгрешили, че вече има Бяла пророчица за това време и че тя вече е заминала на север, за да предизвика нужните промени. — Изведнъж дрънна с лъжицата си. — Фиц, бях много по-смешен от „Шута“, какъвто винаги си ме наричал. Бях идиот, тъп, безмозъчен… — Потисна внезапно обзелия го гняв, като стисна нашарените си с белези длани и удари с тях по масата. — Как съм могъл да очаквам, че ще ме посрещнат с нещо друго освен с ужас? При всичките онези години, в които ме бяха държали в школата изолиран и ме упояваха, за да мога да сънувам по-ясно за тях… При часовете, през които бодяха с игла коварните ѝ образи в кожата ми, за да ме направят не-Бял! При всичките дни, в които се опитваха да ме объркат и смутят, показвайки ми десетки, стотици пророчества и сънища, които според тях трябваше да ме убедят, че не съм това, което знаех, че съм! Как можах да се върна там, въобразявайки си, че ще се зарадват да ме видят и бързо ще признаят колко са сгрешили? Как можах да си помисля, че ще искат да разберат, че са направили такава огромна грешка?
Заплака, докато говореше, от слепите му очи бликнаха сълзи и потекоха покрай белезите на лицето му. Една отдалечена част на ума ми забеляза, че сълзите му изглеждат по-бистри отпреди, и се зачуди дали това означава, че инфекцията е надвита. Другата, по-разумна част от мен, говореше тихо:
— Шуте. Шуте, всичко е наред. Сега си тук с мен и те не могат да те наранят повече. В безопасност си тук. О, Шуте. В безопасност си. Любими.
Когато го нарекох със старото име, той изпъшка, отпусна глава на ръцете си и заплака като дете. После за миг гневът му пламна отново и той извика:
— Бях толкова глупав!
Захлипа. Оставих го да поплаче. Нищо полезно не можеш да кажеш на човек, когато е обзет от такова отчаяние. Тялото му потръпна. Хлиповете му се забавиха, затихнаха и най-сетне спряха, но той не вдигна глава. Заговори на масата с глух, мъртъв глас.
— Винаги бях вярвал, че грешат. Че наистина не знаят. — Изпъшка пак, въздъхна и вдигна глава. Пръстите му зашариха за кърпата и той изтри очите си с нея. — Фиц, те знаеха. Винаги бяха знаели, че съм аз. Че аз съм истинският Бял пророк. Бялата жена я бяха създали те. Бяха я направили все едно, че се бяха опитали да създадат порода гълъб с бяла глава и опашка. Или все едно, че вие с Бърич се опитвате да създадете жребче със силата на расов жребец и с нрава на кобилата. Бяха я създали там, в школата, и я бяха научили и напълнили с пророчествата и сънищата, които служеха на техните цели. Бяха я накарали да повярва и бяха изкривили сънищата ѝ така, че да предсказват онова, което те искаха да стане. И я бяха изпратили. А мен задържаха.
Едно от упражненията на Сенч, когато ме обучаваше, беше да сглобявам късовете от някой предмет. Започваше с прости неща: той хвърляше чиния на пода и аз трябваше да се постарая да сглобя парчетата. Предизвикателствата се усложняваха. Чинията падаше и трябваше да гледам парчетата и да ги съчетая наум. След това ми се връчваше торба с парчета от нещо, счупено гърне или нарязана конска сбруя, или нещо от този род, и аз трябваше да ги събера и да ги подредя. След време в торбата имаше не само унищожената вещ, но и късчета от неща, които изглеждаха, че са от същата вещ. Беше упражнение, което да обучи ума ми да събира и сглобява късчета факти и откъслечни слухове в разбираемо цяло.