Отидох до другия край на стаята. Раните му бяха зацапали постелята му с кръв и гной. Трябваше да оставя бележка на Аш да донесе чисти чаршафи. После се зачудих дали момчето знае да чете и реших, че най-вероятно знае. Дори майка му да не беше настоявала за това за занаята си, Сенч сто на сто веднага бе започнал да го учи. Засега само обърнах възглавниците и оправих постелята.
— Фиц? — извика Шутът.
— Тук съм. Оправям ти леглото.
— От теб можеше да стане чудесен прислужник.
Помълчах малко, зачуден дали ми се присмива.
— Благодаря ти — добави той. — А сега какво?
— Ами, нахранен си и ти сменихме превръзките. Може би ще искаш да отпочинеш още малко.
— Всъщност ми омръзна да отпочивам. Толкова съм отегчен, че не мога нищо да направя, освен пак да си легна.
— Сигурно е доста отегчително.
Той закрета към мен. Знаех, че не иска да му предложа помощ.
— Ах, скуката. Фиц, нямаш представа колко сладка може да е скуката. Когато помисля за безкрайните дни, които прекарвах в чудене кога ще се върнат и какво ново изтезание може да са измислили, и дали може да сметнат за уместно да ми дадат храна или вода преди или след… е, скуката става по-желана и от най-екстравагантното празненство. А по пътя ми насам, о, как копнеех дните ми да са предсказуеми. Да знам дали човекът, с когото говоря, наистина е добър или е жесток, да знам ще има ли храна този ден или дали ще намеря сухо място за преспиване. Ах… — Почти беше стигнал до мен. Спря и чувствата, които преминаха по лицето му, ме разкъсаха. Спомени, които нямаше да сподели с мен.
— Леглото ти е ей там, вляво от теб. Така. Ръката ти е на него.
Кимна ми, потупа с ръка и се добра пипнешком до ръба на леглото. Бях му разгънал завивките. Обърна се и седна. По лицето му пробяга усмивка.
— Толкова меко. Нямаш представа, Фиц, колко ми е хубаво от това.
Движеше тялото си много предпазливо. Напомни ми за Търпение към края на живота ѝ. Отне му време, докато вдигне краката си на леглото. Хлабавите панталони оголиха мършавите му прасци и изкривените бучки на глезените му. Потръпнах, когато видях лявото му стъпало. Да се нарече „стъпало“ беше преувеличение. Не знаех как ходи с това.
— Помагах си с тояга.
— Не го казах на глас!
— Чух звука, който издаде. Издаваш го, когато видиш нещо болезнено. Носльо с драскотината на муцуната. Или когато сложиха торба на главата ми и ме биха. — Легна на една страна и ръката му зашари за завивките. Придърпах ги мълчаливо над него. Той помълча около минута, после отрони: — Гърбът ме боли по-малко. Направи ли нещо?
— Почистих раните и ги превързах.
— И?
Защо трябваше да лъжа?
— Когато те докоснах, за да почистя първия мехур, който се беше спукал, аз… влязох в теб. И окуражих тялото ти да се изцери само.
— Това е… — затърси дума — интересно.
Бях очаквал гняв. Не колебливия му интерес. Заговорих искрено.
— И малко плашещо също. Шуте, в предишния ми опит с лечение с Умението отнемаше истинско усилие, често пъти усилието на цяла котерия, за да намерим път в тялото на човек и да го предизвикаме да се труди по-упорито, за да се самоизцери. Затова да проникне съзнанието ми толкова лесно в тялото ти беше смущаващо. Нещо странно има тук. Странно по същия начин, по който беше твърде лесно да те пренеса през стълбовете. Ти си взе връзката Умение, преди много години. — Струваше ми усилие да сдържа укора в гласа си. — Мисля за нощта, в която дойдохме тук, и се удивлявам на безразсъдството си в това усилие.
— Безразсъдство — повтори той тихо и се изсмя гърлено. Закашля се, след което добави: — Вярвам, че животът ми бе на ръба в онази нощ.
— Да. Мислех, че съм изгорил силата на Ридъл, за да те пренеса. Но степента на изцеряване, която вече показа, щом пристигнахме, ме кара да се чудя дали не беше нещо друго.
— Нещо друго беше — заяви той твърдо. — Не мога да претендирам, че го разбирам, и все пак съм сигурен, че съм прав. Фиц, преди толкова много години, когато ме върна от мъртвите, ти ме намери и ме прибра в своята плът, докато ти самият влезе в мъртвото ми тяло и го накара да се върне към живота, все едно че напердаши с камшик впряг, за да изтегли фургон от блато. Беше безскрупулен в това, което направи. Също такъв беше и когато рискува всички, не само себе си и мен, но и Ридъл, за да ме пренесеш тук.
Сведох глава. Не беше похвала.
— Прехвърлихме се и всеки от нас се върна към живота в собственото си тяло. Помниш ли това?
— Донякъде — отвърнах уклончиво.
— Донякъде? Докато се прехвърляхме, ние се смесихме и се сляхме.
— Не. — Този път лъжеше той. Време беше да изрека истината. — Не това си спомням. Не беше временно сливане. Помня, че бяхме едно. Не бяхме цялости, които се сляха, докато се прехвърляхме. Бяхме части, които най-сетне образуваха едно цяло. Ти и аз, и Нощни очи. Едно същество.