— И мислиш, че ще е достатъчно скоро, за да не липсваш на малката си дъщеря?
„О, Кетрикен.“ Избегнах погледа ѝ.
— Вероятно по-късно, вместо по-рано — признах с неохота.
— Тогава би трябвало да я повикам веднага.
— Пътните условия са доста тежки и…
— Така е. Но в една удобна карета, придружена от личната ми охрана, би могла да се справи добре. Дори през бурите. Сигурна съм, че ще успеят да намерят прилични ханове всяка нощ.
— Явно сте обмислили всичко.
Погледът, с който ме удостои, намекваше, че планът ѝ е непроменим.
— Да — отвърна ми и след като това бе уредено, смени темата. — Как е лорд Златен?
Понечих да поклатя глава, а след това само свих рамене. Беше съставила плановете си за Пчеличка, но щях да ѝ позволя да ме отвлече, докато планирам собствената си кампания.
— По-добре, отколкото беше, в някои отношения. Стоплен, чист, нахранен и някои от по-малките му наранявания са започнали да заздравяват. Но все още е по-близо до вратата на смъртта, отколкото до портите на здравето.
За миг годините се издадоха на лицето ѝ.
— Едва можах да повярвам, че е той. Ако те нямаше теб да го потвърдиш, изобщо нямаше да заподозра. Фиц, какво го е сполетяло? Кой му е направил това?
Зачудих се дали Шутът би искал да споделя историята му.
— Все още извличам от него пълната история.
— Когато го видях последния път, преди години, каза, че щял да се върне там, където са го учили.
— И се е върнал.
— А те са се обърнали срещу него.
Кетрикен все още можеше да ме изненада с интуитивните си скокове.
— Така изглежда. Лейди Кетрикен, сигурен съм, че помните колко затворен беше Шутът.
— И е. Знам какво ще предположиш след това: че го посещавам лично. И ще го правя. Всъщност вече го навестих два пъти и всеки път го намирах заспал. Но визитите щяха да са много по-лесни за мен, ако с лорд Сенч не го бяхте сврели в старата ви бърлога. Малко стара съм, за да се катеря и провирам през тесни тайни проходи. Със сигурност за него щеше да е по-добре в стая, която му предлага светлина и въздух.
— Страх го е от преследване, дори и между здравите стени на Бъкип. Смятам, че ще спи най-добре там, където е сега. Колкото до светлината, е, тя сега не означава много за него.
Тя потръпна, думите ми сякаш я поразиха като стрели. Извърна лице настрани, като че ли за да скрие сълзите, напълнили очите ѝ.
— Това ме наскърбява неописуемо — изхлипа задавено.
— И мен.
— Има ли някаква надежда, че с Умението…
Същият въпрос, над който все още размишлявах.
— Не знам. Той е много слаб. Не желая да възстановя зрението му, ако това отнеме сетните му сили и той умре от него. Ще трябва да сме много предпазливи. Вече имаме малко напредък, и след като се храни, почива и набере сила, ще направим повече.
Тя закима енергично.
— Да, разбира се. Но, о, Фиц, защо? Защо някой би се отнесъл с него така?
— Мислели са, че знае нещо и че го таи от тях.
— Какво?
Поколебах се.
Тя отново извърна лице към мен. Плачът рядко прави една дама по-чаровна. Носът ѝ беше зачервен и очите ѝ бяха порозовели по краищата. Вече не се опитваше да прикрие сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. Гласът ѝ беше суров.
— Заслужавам да знам, Фиц. Не си играй на Сенч с мен. Що за тайна е могла да си струва съпротивата при това, което са му причинили?
Забих поглед в краката си, засрамен. Наистина заслужаваше да го научи.
— Не е знаел никаква тайна. Не е имал никакво знание, което да им даде. Настоявали са да научат къде е синът му. А той не знаел нищо за такъв син.
— Син. — Странно изражение пробяга по лицето ѝ, сякаш не можеше да реши дали да се засмее, или да заплаче. — Тъй. Ще дадеш ли най-сетне определен отговор на въпроса, който Славея му постави преди толкова много години? Той, прочее, мъж ли е?
Поех си дъх, замълчах, после отвърнах:
— Кетрикен, той е каквото е. Много затворен.
Тя ме изгледа.
— Е, ако Шутът беше родил дете, мисля, че щях да го помня. Тъй че това му оставя само мъжката роля.
Понечих да кажа, че не всяко дете се зачева по един и същи начин. Мисълта как крал Искрен беше заел тялото ми, за да легне с нея, оставяйки ме за една нощ в кожата му на старец, помете през ума ми като буря. Присвих устни и извърнах очи.
— Ще го посетя — каза тя тихо.
Кимнах облекчено. На вратата се почука.
— Трябва да тръгвам вече, за да се срещнеш със следващия си молител.
— Не, трябва да останеш. Следващият посетител те засяга.
Не бях чак толкова изненадан, когато въведоха Уеб. Той спря след прага, докато две слугинчета влязат с подноси закуски. Подредиха всичко на една ниска маса, докато тримата се гледахме мълчаливо. Уеб се навъси за миг на маскировката ми и видях как преосмисли впечатлението си за мъжа, когото бе зърнал предната вечер. Не за първи път ме виждаше в друга роля и облик. Докато преценяваше новия ми маскарад, аз също го огледах внимателно.