Гонитбата на Шута

— И аз също — отвърнах вежливо.

Поклоних се и напуснах залата за аудиенции на лейди Кетрикен, зачуден дали Ридъл си е мислил някога да си има домашна птица.

7. Тайни и врана

Докато Алените кораби бяха пред портите ни и благородният ни крал Умен отпадаше в тяло и ум,
младият Копелдак видя удобния си миг. И го повали. С магия и физическа мощ
отне на херцогствата краля, от който се нуждаеха. А на принц Славен отне
неговия баща, неговия наставник, неговата скала на мъдрост.
Добротата, дарена на копеле, го повали.

И Копелдака се изсмя. В убийствения си триумф, с оголен кървав меч, той напои със смърт
цитаделата, подслонила нищожния му живот. Безгрижен бе за великите сърца,
които го бяха прислонили, хранили, обличали и защитавали.
Обичаше само кръвопролитието.
Не отдаде вярност Копелдака към крал и страна.

Ранен в сърцето, скърбящ като син, обременен от грижи за страна в бран,
принцът, вече крал, пое бремето на задълженията си. Братята му, мъртви или побягнали, нему стовариха
тежката корона. Нему струпаха скръбта и нему — закрилата. Сетният син,
верният син, храбрият принц стана крал на разкъсаната и угнетена земя.

— Мъст първо! — извика крал Славен. И стекоха се към
прибежището му херцози и благородници.
— Тъмницата за Копелдака! — призоваха единогласно.
И изпълни крал Славен дълга си. В килия и в окови прати той Осезаващия, Кралеубиеца.
В мрак и студ беше пратен, както подобава за такова мрачно и студено сърце.

— Открийте магията му! — заповяда кралят на верните си мъже. И те се опитаха. С въпроси и с юмруци,
с криваци и желязо, със студ и мрак прекършиха изменника. Не намериха благородство, нито ум,
само вълча алчност и кучешко себелюбие. И той умря, Изменника, Осезаващия, Копелдака.
Безполезен за никого освен за него самия беше животът му.
Смъртта му ни освободи от неговия срам.

„Бремето на крал Славен“,

песен от Целсу Ловки ръце, менестрел от Фароу

Закуцуках обратно към стаята си, като ругаех наум стягащите обувки. Трябваше да поспя. После щях да нагледам Шута, а след това, помислих с въздишка, щях отново да приема ролята си на лорд Фелдшпат. Вечерта отново щеше да има празненство, танци и музика. Умът ми се зарея към Пчеличка и внезапно ме обзе угризение. Ревъл, казах си твърдо. Той щеше да се погрижи Зимният празник да протече добре във Върбов лес. И със сигурност Шън нямаше да позволи празникът да мине без подходящите храни и празничност. Надявах се само да включват и детето ми. Отново се зачудих колко дълго ще съм далече от Пчеличка. Беше ли Кетрикен по-разумна от мен? Щеше ли да е най-добре да я повикаме тук?

Хапех устна при тази мисъл, когато изкачих стълбите. Щом погледнах по коридора и видях Ридъл, застанал пред вратата ми, духът ми се повдигна, както става щом човек види стар приятел. После, щом се приближих, сърцето ми отново се сви, защото лицето му беше строго и очите му мътни, както когато някой крие чувствата си.

— Лорд Фелдшпат — поздрави ме той мрачно. Поклони се, а аз се постарах поклонът, с който му отвърнах, да не е повече от кимване. По-натам в коридора двама слуги пълнеха светилниците.

— Какво ви води до вратата ми, добри човече? — Постарах се думите ми да съдържат обичайната доза пренебрежение към един пратеник.

— Нося ви покана, лорд Фелдшпат. Може ли да вляза в стаята ви и да ви я съобщя?

— Разбира се. Момент. — Потупах по дрехите си, намерих ключа и след като отворих вратата, влязох пред него в стаята.

Ридъл затвори плътно вратата. Смъкнах с облекчение перуката и шапката и се обърнах към него. Очаквах да видя приятеля си. Но той все още стоеше пред вратата все едно не беше нищо повече от пратеник, с мрачно и студено лице.

Изрекох думите, които най-много мразех:

— Наистина съжалявам, Ридъл. Представа нямах какво ти причинявам. Мислех, че давам на Шута от своята сила. Изобщо не възнамерявах да крада от твоята. Ти възстанови ли се? Как се чувстваш?

— Не съм тук за това — каза той хладно. Сърцето ми изстина.

— Тогава какво? Седни. Да поръчам ли да ни донесат храна или пиене?

Постарах се да запазя топлина в гласа си, но поведението му ме предупреди, че точно сега сърцето му е затворено за мен. Не можех да го виня.

Той раздвижи беззвучно уста, вдиша дълбоко, после издиша.

— Първо — заяви с почти твърд тон, въпреки треперенето, — това не е за теб. Може да се обидиш. Може да решиш да ме убиеш… Давам ти правото да се опиташ. Но не е за теб или за твоята гордост, или за мястото ти в двора, или коя е Копривка, или за моето просто потекло. — Думите му ставаха все по-несдържани и страстни и лицето му се зачерви. Гняв и болка заискриха в очите му.