О. Отдръпнах се. Изведнъж се почувствах като дете, прекъснало възрастни, докато обсъждат важни неща. Дракони. Съюз срещу дракони. Съюз с кого? Бинград? И какво можеше някой да се надява да направи срещу дракони, освен да ги подкупи с достатъчно месо, за да ги поукроти? Нямаше ли сприятеляването с наглите месоядни да е по-добро от предизвикването им? Почувствах се неуместно пренебрегнат с това, че не бяха потърсили мнението ми.
А в следващия момент се укорих. Остави Сенч и Предан, и Елиания и Кетрикен да се оправят с драконите. Отдръпни се, Фиц.
Повдигнах едно от стенните пана и се промъкнах тихо в лабиринта от тайни коридори, които криволичеха зад стените на замъка Бъкип. Някога бях познавал шпионските проходи толкова добре, колкото знаех пътеката до конюшните. Въпреки изминалите години тесните коридори, които пълзяха през вътрешните стени или лъкатушеха покрай външните стени на замъка, не се бяха променили.
Но аз бях. Вече не бях онова мършаво хлапе, нито дори младеж. Бях мъж на шейсет и макар да се ласкаех, че все още съм достатъчно здрав, за да върша тежка работа, вече не бях подвижен и гъвкав. Тесните ъгли, покрай които някога се бях промъквал, без да се замисля, сега изискваха малко усилие. Стигнах до входа на стария килер и се присвих до скритата врата, опрял ухо на стената. Изчаках тихо за миг, преди да се измъкна навън зад рамка за месо, отрупана с поклащащи се наденици.
Спаси ме само милата бъркотия на Зимния празник. Когато излязох от килера в коридора, една едра жена със запрашена от брашно престилка настоя да разбере какво ме е забавило толкова.
— Намери ли ми гъшата мас, или не?
— Н-не я видях — отвърнах, а тя ме сряза:
— Защото си сбъркал килера! Иди две врати по-натам, надолу по стълбището, отвори втората врата към студения склад и там я потърси, в голямо кафяво гърне на един рафт. Хайде, по-живо!
Завъртя се и ме остави. Докато се отдалечаваше, мърмореше недоволно за наемане на нови помощници точно преди празненство. Въздъхнах изнервено, обърнах се и видях някакъв тип, горе-долу с моя ръст, който се тътреше по коридора с тежко кафяво гърне в ръце. Проследих го и когато влезе в кухните, подминах кухненската врата и лъхналия от нея аромат на пресен хляб, димящи супи и печени меса и излязох навън.
В гъмжащия от хора двор на замъка Бъкип бях просто поредният мъж, забързан по спешна работа. Погледнах изненадан към небето. След пладне. Бях спал много по-дълго, отколкото се канех. Кратко прекъсване на бурята беше оголило обедното слънце, но със сигурност към нас идваше още сняг. Съжалих колко импулсивно бях зарязал наметалото си предния ден. Щях да имам късмет, ако успеех да се върна в замъка преди да завали.
Отидох първо до лазарета: надявах се да се извиня на Ридъл насаме. Но вътре се оказа по-оживено от обичайното, защото явно някои от пазачите ни се бяха посбили пиянски предната нощ. Никой не бе пострадал особено освен един, комуто бяха отхапали бузата. Беше толкова гадно, че всеки би потръпнал от гледката. Шумът и бъркотията отново се оказаха мои съюзници. Ридъл вече не беше там. Напуснах с надеждата, че вече се е възстановил, но по-вероятно беше да са го преместили да лежи някъде, където ще си почине по-добре. Постоях малко пред лазарета, докато реша какво да правя по-натам.
Претеглих на ръка кесията си. Монетите, които се бях надявал да похарча за радост на мъничката си дъщеря, все още тежаха доста — нараснали с онова, което ми беше дал Сенч. Бях натъпкал кесията си добре във Върбов лес, с вярата, че ще поглезя Пчеличка по всякакъв възможен начин на онзи пазарен ден в Крайречни дъбове. Едва вчера ли беше това? Заля ме студена вълна. Това, което бях искал да е ден на радост и забавление, беше свършило с насилие и кръвопролитие. За да спася живота на Шута, я бях изпратил у дома без мен, под съмнителната опека на писар Фицбдителен и лейди Шън. Малката ми Пчеличка, само на девет и на вид по-скоро колкото шестгодишна. Зачудих се що за ден има сега. Копривка бе обещала да изпрати птица, за да я уведоми, че съм пристигнал благополучно в Бъкип, и знаех, че по-голямата ми дъщеря никога няма да ме провали с такава задача. Тъй че по-късно днес щях да напиша писма до Фицбдителен и Ревъл, но най-вече на Пчеличка. Първокласен вестоносец на добър кон можеше да ги занесе там за три дни. Четири, ако паднеше сняг… Засега съобщението по птица трябваше да е достатъчно. А през това време щях да прескоча до град Бъкип не само за да си купя нови дрехи с парите, които имах от Сенч, но също така и за да купя още подаръци за Пчеличка. Подаръци за Зимния празник, реших, за да ѝ покажа, че мисля за нея, макар и да не мога да съм с нея. Щях да си угодя, като я зарадвам! Дори подаръците ми да стигнеха до нея няколко дни по-късно.