Тъкмо бях намерил точния дюкян, когато чух как някой извика:
— Том! Том! Том!
Спомних си навреме, че съм лорд Фелдшпат. Тъй че не се обърнах, но някакво момче на улицата извика на приятелите си:
— Виж, това е говореща врана! Тя каза: „Том“.
Това ми даде оправдание да се обърна и да погледна натам, накъдето сочеше малкият. Проскубана врана бе кацнала на една табела от другата страна на улицата. Гледаше и грачеше пронизително:
— Том, Том!
Преди да съм успял да реагирам, друга врана се спусна към нея, закълва я, запляска с криле и заграчи. Още десетина птици се появиха сякаш отникъде, откликнали на атаката, и се скупчиха върху нея. Когато нападнатата птица хвръкна, зърнах за миг бели пера между черните. За мой ужас една от другите врани ѝ налетя във въздуха. Нещастницата се превъртя и в отчаянието си потърси убежище под стрехите на близкия дюкян. Две от нападателките ѝ прелетяха покрай тях, но не можаха да я достигнат. Другите накацаха по близките покриви и зачакаха. С инстинкта на всички побойници на този свят знаеха, че рано или късно ще ѝ се наложи да се покаже навън.
След това, обичайно за породата им, щяха да я накълват до смърт заради това, че е различна.
„О, Уеб, в какво си ме въвлякъл?“ Не можех, не можех да взема при себе си още един сирак. Трябваше да се опази сама. Толкова. Трябваше да се надявам, че ще успее да се върне при него. Искаше ми се да не я беше пращал да ме търси. Вкочаних сърцето си и влязох в шивашкия дюкян.
Новите ми одежди започваха с много къса синя пелерина, обшита с пластове нежна, падаща като снежинки дантела. Зачудих се дали шивачката не е сбъркала поръчката на Сенч с поръчка за дама, но тя и мъжът ѝ се струпаха около мен да я пробвам и дооправиха връзките. После донесоха маншети в същия десен за китките и глезените ми. Шивачката измърмори, като видя явно неизисканите ми ботуши, но се съгласи, че може би са по-подходящи за снега. Обещах ѝ, че ще нося дантелените маншети с най-модните си обувки с камбанки на носовете, и тя като че ли се смири. Момчето, което бе донесло поръчката, им беше платило в аванс, тъй че трябваше само да взема пакета и да си тръгна.
Когато излязох от дюкяна, светлината на късия зимен следобед бе започнала да гасне. Студ се спускаше над града и движението по улиците бе оредяло. Не погледнах към враната, свита под стрехите, нито към струпаните по околните покриви нейни мъчителки. Обърнах се и закрачих към Бъкип.
— Том! Том! — извика тя след мен, но продължих по пътя си.
После тя заграчи пронизително:
— Фиц… Рицарин! Фиц… Рицарин!
Слабата жена до мен притисна кокалести ръце до гърдите си.
— Върнал се е! — извика. — Като врана!
Тук се наложи да се обърна, за да не забележат другите, че пренебрегвам тази сензация.
— Ба, просто нечия опитомена гарга — заяви презрително един мъж. Всички извърнахме очи към небето. Нещастната птица излиташе колкото може по-нависоко, с рояка преследвачи след нея.
— Чух, че като цепнеш езика на врана, можеш да я научиш да говори — подхвърли продавачът на кестени.
— Фиц… Рицарин! — изпищя враната отново, когато една по-едра врана я удари. Загуби инерцията си и се превъртя във въздуха, задържа се и запляска храбро с криле, но беше пропаднала под убийственото ято и сега всички ѝ налетяха. По две и по три, спускаха се към нея, удряха я, скубеха пера и те се разлитаха в студения въздух. Враната се бореше да се задържи, но беше безпомощна да се защити.
— Това е поличба! — извика някой.
— Това е Фицрицарин, превърнал се в звяр! — изкрещя някаква жена. — Осезаващия Копелдак се е върнал!
И в този миг ме обзе ужас. Бях ли си помислил по-рано, бях ли си спомнил какво понасяше Шута? Не. Забравил бях онази смразяваща сигурност, че всяка ръка е срещу мен, че добрите хора на Бък, облечени в празничните си одежди, щяха да ме разкъсат с голи ръце, също както ятото врани разкъсваше онази самотна птица. Призля ми от страх и коленете ми омекнаха. Започнах да се отдалечавам и на всяка стъпка си мислех, че ще видят как ми треперят краката, колко бяло е станало лицето ми. Стиснах пакета и се постарах да продължа да вървя, все едно бях единственият незаинтересован от въздушната битка горе.
— Пада! — извика някой и аз спрях и погледнах нагоре.
Но тя не падаше. Беше свила криле като връхлитащ ястреб и се спускаше. Спускаше се право към мен.
Миг, колкото да видя това, и се блъсна в мен.
— Ще ви помогна, сър! — викна продавачът на кестени и тръгна към мен, вдигнал машата си да удари пърхащата птица, заплетена в наметалото ми. Присвих рамене и се обърнах, за да поема удара вместо нея, докато я увивах в плата.