— Оскубана — каза Шутът.
— Бяла! Бяла! Бяла! — изграчи птицата в тъмното. После, с тихо мърморене, толкова тихо, че едва го чух: — Ех, Шуте.
— Тя знае името ми! — възкликна той с радост.
— И моето. За жалост. Така ме принуди да спра и да я взема. Викаше: „Фицрицарин! Фицрицарин!“ насред Шивашката улица.
— Умно момиче — измърмори одобрително Шутът.
Изсумтях недоволно и забързах надолу по стълбите.
8.
Пророци
Смъквах дрехите си още докато слизах по стълбището. Нахлух в стаята си, тръшнах вратата и заподскачах от крак на крак, докато смъкна ботушите. Нищо от това, което бях носил през деня, не ставаше, за да сляза на събирането в Голямата зала. Трябваше някой обсебен от едностилност идиот само да ме види и щеше да разпознае дреха, носена от лорд Фелдшпат.
Понечих да извадя дрехи от гардероба и спрях. Затворих очи и си представих снощното събиране. Какво общо имаха всичките онези пуяци, парадиращи с труфилата си? Дългополите жакети. Множество копчета, повечето от които по-скоро декоративни, отколкото функционални. Натруфена дантела около шията и на раменете. И ярките цветове. Отворих очи.
Яркочервени панталони с редове сини копчета по кантовете. Бяла риза с яка, толкова висока, че едва не ме задуши. Дълъг син жакет с туфи червена дантела на раменете и червени копчета като ред зърна на свиня майка по гърдите. Огромен сребърен пръстен за палеца ми. Не. Нищо такова. Собствените ми панталони от Върбов лес, изпрани и върнати, благодарение на Аш. Най-простата от натруфените ризи в горско зелено. Кафяв жакет, дълъг, с копчета, но от рог. Това беше всичко, за което имах време. Погледнах в огледалото и прокарах длани през мократа ми от дъжда коса. Стоеше прилегнала, засега. Избрах най-простата от малките шапки: да ходя гологлав щеше да привлече повече погледи от всяка шапка. Трябваше да свърши работа. Надявах се да изглеждам достатъчно жалко, та никой да не поиска да се запознае с мен. Избрах най-малко неудобните обувки и ги нахлузих. След това, със съживения ми опит от младостта, бързо заредих скритите си джобове, като прехвърлих малките си оръжия, пликчетата с отрова и шперцовете от жакета, който бях носил през деня, като се стараех да не мисля дали ще ги използвам, ако Сенч ми заповяда. Стигнеше ли се до това, щях да реша на място, успокоих се и зарязах въпроса, от който стомахът ми се обръщаше.
Тръгвам! — изпратих с Умението до Сенч стегнато и лично.
Кой си? — Въпросът му ми напомни за старата ни игра: „Създай си самоличност за миг.“
Рейвън Келдер. Трети син на дребен лорд в Тилт. Никога не съм идвал в двора, пристигнал съм в Бъкип тази вечер и съм зашеметен от всичко, което виждам. Облечен съм просто и доста немодерно. Ще съм пълен с глупави въпроси. Баща ми е умрял наскоро, брат ми го е наследил и ме е изхвърлил от имението, като ми е казал да си търся пътя в живота. И съм повече от щастлив, че имам това приключение и ще похарча дял от малкото си наследство.
Много добре! Хайде, идвай.
И тъй, Рейвън Келдер забърза надолу по широкото стълбище и се вля в гъмжащата тълпа в Голямата зала. Тази нощ бе Последната нощ на Зимния празник. Бяхме отпразнували обрата от тъмнина към светлина, а тази вечер бе последният ни пир, преди да се снишим и да изтърпим бурите и студа на зимата. Още една нощ на приятелство, песни, пиршество и танци, а на другия ден благородниците от Шестте херцогства щяха да започнат да се изцеждат от замък Бъкип и да потекат обратно към именията си. Обикновено това бе най-потискащата от нощите на Зимния празник, време за сбогуване с приятели, време за очакване на режещ вятър и студ по пътя. Когато бях момче, нощите след Последната нощ бяха за домашни занимания: изработване на стрели, тъкане, резбарство и шиене. По-младите писари донасяха работата си в Голямата зала и слушаха менестрелите, докато правеха преписите си.