Седях и мълчаливо размислях над това. Горчивина, смесена със сладост. Кетрикен беше права. В Планините владетелите не се назоваваха крал или кралица, а Жертва или Саможертва. И от тях се очакваше да са готови на всичко, дори да приемат смъртта, в служба на онези, които управляват. Не беше ли направил Ридъл точно това, и то неведнъж? И въпреки това го бяха преценили за твърде низш по потекло, за да се ожени за дъщеря от рода на Пророка, та макар и дете на копеле. Отказвано му беше години наред. А сега внезапно разрешено. Защо бе отнело толкова много време? Гневът глухо изтътна в мен, като далечен гръм. Безполезен гняв.
Ще се ожените ли официално сега?
Ще се признае, че сме се оженили.
Беше в безопасност. Дъщеря ми и нероденото ѝ дете бяха в безопасност. Вълната на облекчение, която ме заля, трябваше да е стигнала до Копривка.
Толкова ли беше загрижен за мен?
Отдавна ме притесняваше, че не ти разрешават да се омъжиш. А когато Ридъл ми каза, че носиш дете, ами… Бил съм незаконното дете на Пророците в замък Бъкип, Копривке. Не бих го пожелал на никого.
Ял ли си днес?
Малко закуска. Една врана отмъкна останалото.
Какво?
Дълга история. Включва Уеб.
Гладен ли си? Ела да ядеш с нас.
Къде?
Високата маса. В Голямата зала. Едва потиснато веселие.
Би могло. Задържах мислите си в ума си и зареях поглед към стената. Как можех да направя това? Просто излизам от стаята, слизам по стълбището, влизам в Голямата зала и се настанявам на високата маса. Щеше ли да има място за мен? Щяха ли хората да ме зяпат и да си шепнат?
Импулсивно отпратих въпрос с Умението към Сенч. Трудно ли е да се излезе от лабиринта и на светло?
За какво говориш? Фиц, добре ли си?
Копривка ме покани да вечерям с вас. На високата маса.
Сърцето ми удари дванайсет пъти, преди той да ми отговори. Това ще се очаква, да. Отсъствието ти днес беше доста драматично и напрегнато за някои. Няколко благородници, които се канеха да си тръгнат рано днес, след като Зимният празник свърши, забавиха тръгването си. Мисля, че се надяват да зърнат загадъчния Фицрицарин. Предвид всичко случило се снощи повече спекулации ще предизвика ако не се появиш на вечеря. И вече разбирам въпроса ти. За мен единствената трудност беше да се настаня отново спокойно в обществото, вместо да изригна в него. Бях като плъх, прокрадващ се зад стените от много години. Копнеех за общество, за светлина и въздух. Преходът ми беше по-малко рязък и странен, отколкото ще е твоят. Но както ти казах снощи, Фиц, време е, и то крайно време. Ще очаквам да те видя на вечерята.
Забулих мислите си от него. Страх сви стомаха ми.
Облечи се подходящо, посъветва ме той.
Какво? За миг ме обзе ужас.
Почти можех да чуя въздишката му. Фиц. Мисли трезво. Днес ти ще бъдеш Фицрицарин Пророка, Осезаващия Копелдак, внезапно разкрит като скрития герой от Войната на Алените кораби. Това е новата ти роля тук, в замък Бъкип, точно както лорд Сенч е моята. А Предан е кралят. Всички ние парадираме с ролите си, Фиц. Понякога, в уюта на личните си покои, сме онова, което сме, със стари приятели. Или поне онова, което старите ни приятели очакват да бъдем. Тъй че помисли добре над това и живей според очакванията на хората в замък Бъкип, благородници, както и низши. Не е време да бъдеш незабележим. Приготви се.
Намерих бележката ти. И короната.
Не носи това!
Засмях се на глас. Дори не ми беше хрумнало да го правя! Просто исках да ти благодаря. И да те уведомя, че разбирам.
Не ми отвърна с думи, само споделено чувство, което не можех да назова. Щракване със зъби след храна, която не можах да убия, можеше да го нарече Нощни очи. Мъчителното съжаление за нещо, което за малко си щял да спечелиш. Зачудих се какво ли е мечтал да спечели Сенч.
Той напусна ума ми. Седях и мигах. Бавно ме осени, че Сенч е прав. Значи, ролята ми беше загадъчният завърнал се Осезаващ Копелдак, онеправдан през всичките тези години. Коя част от това беше неистина? Никоя. Тогава защо се чувствах толкова неудобно? Станах, взех огледалото и огледах отново отражението си. Възможно ли беше да избера по-неподходящ момент да изглеждам странно?
Погледнах как съм облечен. После награбих наръч дрехи от пътния сандък, отключих тайната врата и се качих в бърлогата. Нямах време. Взимах по две стъпала наведнъж и заговорих още преди да съм влязъл: