— Шуте, трябва ми помощта ти!
И се почувствах глупаво, когато Аш и Шутът се извърнаха към мен. Бяха седнали на масата и хранеха враната. Беше направила ужасна бъркотия с трохи хляб и пръснато зърно, а сега натискаше с крак една пилешка кост и щипеше с клюна си месо.
— Сър? — отзова се Аш, а Шутът каза:
— Фиц?
Нямах време за увъртания.
— Не съм сигурен дали облеклото ми е подходящо. Ще седя при краля и кралицата на високата маса, с лорд Сенч и лейди Копривка. Ще има и други, ще гледат. И трябва да се представя като Фицрицарин Пророка, Осезаващия Копелдак, завърнал се от пребиваването си сред Праотците. Снощи беше едно. Бяха изненадани. Но тази вечер… Сенч каза, че трябва да им дам…
— Героя — промълви Шутът. — Не принца. Героя. — Извърна се към Аш и го попита, все едно че бях некадърен да отговоря: — Какво е облякъл?
Аш настръхна, съвсем леко.
— Дрехите, които му избрах.
— Сляп съм — напомни му сухо Шута.
— О. Извинете, сър. Носи кафяв елек, украсен с рогови копчета, над бяла риза, с рязани ръкави, с по десетина копчета на дълги маншети. Яката е отворена при гърлото. Не носи бижута. Панталоните му са по-тъмно кафяви, с ред копчета, също от рог, по външните шевове. Носи обувки с високи пети, с прост нос, но вдигнат нагоре. — Аш се покашля. — И лицето му е напръскано с кал.
— Мастило е! — възразих.
— Сякаш има значение — измърмори момчето.
Шутът ни прекъсна.
— Копчетата. Скорошна мода ли са тук?
— Малко хора ги носеха предното лято, но сега всички…
— Фиц, ела тук. Застани пред мен.
Подчиних се. С изненада видях, че изглежда почти оживен. Зачудих се кога ли някой за последен път е искал помощта му. Щом усети, че съм застанал пред него, той вдигна ръце и заопипва дрехите ми все едно съм кон, който се кани да купи. Опипа плата, докосна с пръсти редовете копчета, подръпна яката ми, а накрая опипа брадичката ми.
— Не се бръсни — нареди ми рязко, сякаш вече държах бръснача в ръката си. — Аш. Можеш ли да изрежеш копчетата от панталоните и да не остане никаква следа, че са били там?
— Мисля, че да. — Каза го малко сърдито.
— Хайде, Аш — подкани го Шутът ласкаво. — Отраснал си във вертеп, където ежедневно жените са се представяли така, както си ги представят мъжете. Това е същото. Трябва да им дадем каквото очакват да видят. Не моден благородник, облечен за да впечатли, а герой, завърнал се от затънтените краища. Бил е скрит между нас, откакто се е завърнал от Праотците, живял е като скромен земевладелец. Срежи копчетата от панталоните! Трябва да го направим да изглежда все едно не се е смесвал с дворцово общество от близо четирийсет години. Но също така да изглежда, че се е опитал да се облече според сегашния стил. Знам, че Сенч знае добре как да играе тази игра. Ще ни трябва пудра и боя, за да изпъкне старото счупване на носа и белегът на лицето му. Малко бижута, но нищо прекалено изтънчено. Сребро му подхожда по-добре от злато.
— Иглата ми с лисицата — казах тихо.
— Идеално — съгласи се Шутът. — Аш?
— Шапка. Почти никой вече не ходи гологлав. Но по-проста. Без пера може би.
— Чудесно. Иди донеси. Знам, че си достатъчно умен в тази игра. Позабавлявай се.
И само толкова стигаше, за да се оглади смачканата гордост на момчето. Аш се усмихна широко, надигна се и изчезна в тайния проход, излизащ в покоите на лейди Дайми.
— Иглата с лисицата — каза Шутът. — Дай я.
— Има и едно копче от кост на нарвал, кралицата ми го даде снощи.
Извадих копчето от джоба и иглата от вътрешността на ризата, където я бях прибрал по навик, докато се обличах. Сакатите му ръце заработиха тромаво по яката на ризата ми, сгънаха плата и после го стегнаха с иглата така, че изведнъж ми заприлича на различна дреха. Докато приключи и аз изтъркам последните петна мастило от лицето си, Аш се върна с цял наръч колани, жилетки, боя, пудра и един много остър нож. Оряза копчетата от панталоните ми и издърпа конците. Оказа се добър в боядисването на лице; за малко да го попитам дали го е прилагал на майка си, но преглътнах въпроса. Смени колана ми с по-тежък, а ножът на колана ми с по-внушително острие, по-близко до къс меч. Шапката, която ми бе донесъл, явно бе направена за дама, отпреди шейсет-седемдесет години. Той оскуба безцеремонно перата от нея, след което я връчи на Шута, който я опипа внимателно и след това нареди на момчето да върне две перца и да добави кожена каишка с пищна тока на върха. Нанизаха на копчето връв и го стегнаха на китката ми.
— Трябва да поръчаме сребърна верижка за това — измърмори Шутът, а момчето се ухили, бръкна в малка кутийка и извади една.