— Чудесен избор! — похвали го Шутът, след като опипа люспестите брънки, и след миг бяха сменили връвта с верижката.
Когато приключиха, се кикотеха и се поздравяваха взаимно. Аш като че ли беше загубил цялото си притеснение от компанията на Шута. Като че ли бяха установили бързо другарство.
— Последният щрих за Осезаващия Копелдак! — възкликна Шутът. — Пъстра? Ще яхнеш ли рамото му, за да си неговият звяр в Осезанието за вечерта?
— Не — възкликнах ужасено, а птицата кривна глава към мен и отвърна:
— Фиц… Рицарин!
— Тя не може, Шуте. Не ми е спътничка. Уеб ще се обиди, ако се преструвам, че е. И няма как да я уверя, че е в безопасност в такова претъпкано с хора и шумно място.
— А, добре. — Шутът разбра веднага, макар и да не можа да скрие разочарованието си.
Аш беше кривнал глава и ме гледаше замислено.
— Какво? — попитах. Помислих, че е намерил нещо нередно в облеклото ми.
Той извърна очи от Шута, но кимна към него.
— Той казва, че е бил там. С теб, в Планините, когато си събудил драконите и си ги пратил на помощ на крал Искрен.
Стъписах се, както от това, че момчето бе достатъчно смело да зададе такъв въпрос, така и от идеята, че Шутът му е говорил толкова свободно за времето ни заедно.
— Вярно е — успях да кажа.
— Но менестрелът изобщо не спомена за него снощи.
Шутът се изсмя рязко, а враната веднага го уподоби с грака си.
— Това също е вярно — съгласих се.
— Но лейди Славея каза, че е изпяла истината.
— Всичко, което изпя, беше вярно. Оставям ти да решиш дали истината може да съществува с пропуснати подробности, или липсата им я прави лъжа.
— Той ми каза, че яздел дракон зад едно момиче, което било изваяно от същия камък като дракона, на който отлетели в небето и видели някои от битките. — Момчето набираше още смелост. Шутът ми хвърли бърз поглед.
— Лично го видях как отлетя на гърба на дракон. Момиче на дракон я нарекохме. А ако те е удостоил с описание на битките, които е видял, е, тогава знаеш за тях повече, отколкото аз изобщо съм чувал.
Бавна усмивка плъзна на лицето на Аш.
— Значи и той е герой.
Кимнах.
— Без него кралица Кетрикен изобщо нямаше да стигне до Планините жива. А аз щях да съм умрял от рана от стрела още преди да сме тръгнали да търсим крал Искрен. Тъй че, да, той също е герой.
Погледнах Шута. Лицето му беше много спокойно, пръстите му — отпуснати на ръба на масата.
— Значи е пропуснала много.
— Да. Пропусна.
— Защо?
Преди да успея да отговоря, Шутът се намеси.
— Може би някой ден сам трябва да я попиташ.
Не пропуснах веселата нотка в гласа му, докато си представяше такава среща.
— Трябва да тръгвам. — Хрумна ми нещо и се осмелих. — Шуте, трябва да се облечеш и да дойдеш с мен. Мисля, че си достатъчно силен, за да се справиш, поне за около час.
— Не. — Отговорът му беше бърз и твърд.
Моментално съжалих за думите си. Старата светлина, която така за кратко бе грейнала на лицето му, удоволствието му от това, че ми помага и че разказва истории на Аш, бяха изчезнали все едно никога не ги беше имало. Страхът се беше върнал и той се присви в стола си. Погледнах го и се зачудих как изобщо е намерил кураж да пътува толкова далече, за да ме намери, сам, недъгав и сляп. Беше ли изразходвал духа си до края, за да го направи, и никога ли повече нямаше да се съвземе и да е отново Шутът, когото познавах?
— Не си длъжен да го правиш — казах тихо.
Той заговори бързо, думите се изливаха от устата му:
— Все още съм в опасност, Фиц. Знам, че ме мислиш за глупав. Знам, изобщо не можеш да повярваш, че тук, в замък Бъкип, могат не само да ме проследят, но и да ме върнат. Но могат. Знам това толкова ясно, колкото… колкото знам, че си ми приятел. Малко неща има, които знам вече, Фиц. Малко неща, за които съм сигурен, но ти си едно от тях. А другото е, че опасността за мен е реална. — Гласът му ставаше все по-тих и по-тих. При последните си думи сви ръце и наведе поглед към тях все едно, че можеше да ги види. Сгънати, вече не приличаха на ръце. Бяха възли бяло и буци червено, и петна от зараснали рани. Извърнах очи от тях.
— Аз ще остана с него, сър — каза Аш тихо. Не го бях помолил и нямаше и да го помисля, но в мига, в който го каза, бях благодарен.
— Трябва да тръгваш — отрони Шутът с кротко отчаяние.
— Трябва.
Бях усетил няколко сръгвания от Сенч, а Копривка вече напираше в мислите ми. Важно беше да се появя. Предан и Елиания забавяха влизането си, за да вляза с тях. Още малко и щеше да изглежда, че унизяваме благородниците си.
Идвам веднага, изпратих им с Умението и затворих мислите си за тях.