— Аа, тогава ще трябва да ви поканим в Тилт през пролетта — подхвърли ведро бащата на момичето, докато жена му присви устни разочаровано, а аз успях да кимна в съгласие.
Не знам колко часа останахме в залата. Идваха хора, представяха се, обсъждахме минали връзки, много от които съвсем рехави, и отминаваха. Шумът от разговори бе непрекъснат. Вдигнах очи към подиума и видях, че Славея си има своя кръг от обожатели, които я разпитваха за приключенията ѝ. Двамата със съпруга ѝ видимо сияеха от обожанието на тълпата. Аз — не. Завиждах им за способността да се отпуснат и да се радват на ласкателствата. Наблюдавах множеството с очите на убиец, забелязвах лица и отмятах наум имена, нащрек за знаци на прикрита враждебност, трупах информация и правех връзки, докато не ми се стори, че мозъкът ми ще се пръсне. Втренчените и сърдити погледи, които забелязах, не бяха много, но подозирах, че срещу всеки благородник, който открито презираше Осезаващия Копелдак, шестима други щяха да се усмихват в лицето ми, докато си представят как забиват нож в гърба ми.
Усмивката ми беше скована и болезнена много преди крал Предан да обяви, че всички сме се заситили с обилна и добра храна, добро вино и добро щастие и че вече е време да се оттеглим. Напуснахме както бяхме дошли, официален изход от Голямата зала, придружени от Синята гвардия на замък Бъкип чак до личните му покои.
Беше просторно и уютно помещение с много тапицирани столове, широка камина с буен и весел огън и маса, отрупана с още закуски, подбрано бренди и вина. Дори когато крал Предан увери слугите, че всичко е прекрасно, и ги освободи, все още се чувствах някак притеснен от компанията. Бяха най-близките ми приятели и семейство, тъй че ми отне няколко мига мълчание, докато изясня проблема си. За всеки един от тях някога бях различна личност. Каква роля се очакваше от мен да играя сега? И ако решах просто да бъда себе си, кое „себе си“ беше това? Убиецът, когото Сенч бе обучил, защитникът и наставникът на Предан, братът по оръжие на Ридъл, нехайният баща на Копривка? Всичко това бях аз и не бях аз.
Кетрикен ме изгледа в упор и отрони тежка въздишка.
— О, приятелю мой, толкова се радвам, че всичко това свърши — каза ми, отиде до един стол и седна.
— Изобщо не е свършило — отбеляза уморено Предан.
— Но най-лошото свърши — настоя майка му. — От години ми беше като трън в сърцето, че Фиц направи толкова много, пожертва толкова много, а едва малцина знаеха за това. Сега знаят поне част от онова, което направи той. Сега може да си дойде у дома при нас, да се храни с нас и да се разхожда в градините, и да язди на лов, и да се отзовава на законното си име. И малкото му момиче скоро ще пристигне тук и ще опознае останалите от семейството си!
— Значи ще разкрием, че Беджърлок също е Фиц? Би могло да извади на светлина и другите му дела, ако го направим, защото мнозина знаят, че Беджърлок и Ридъл бяха между онези, които придружиха принц Предан до Аслевял. Няма ли да се обидят хората, че лейди Моли от Върбов лес бе омъжена за Осезаващия Копелдак и че двамата са живели под носа им през всичките тези години? — попита Копривка. Питаше всички.
— Но… — отрони Кетрикен и замълча тъжно.
— Оставете хората сами да си измислят обяснения. — Ридъл се изкиска. — Представям си как мнозина ще твърдят, че са знаели през цялото време, и те ще са тези, които най-малко ще задават въпроси.
Изгледах го с искрено възхищение. Погледнах Сенч, за да видя дали споделя одобрението ми, но старецът изглеждаше разсеян и недоволен.
— Всичко ще се подреди — успокои ни Предан, — но ще отнеме време. И само защото Фиц вече може да се движи открито из замък Бъкип още не означава, че с радост ще се откаже от кроткия живот и личните си навици. — И добави със съжаление: — Или че всички ще се радват да видят, че Осезаващия Копелдак се е върнал в Бъкип и изтънченото общество.
Сенч се обади рязко:
— Копривке, ще трябва да те помоля да приложиш Умението си за мен. Силдуел е. Пратих го с писма и подаръци до Върбов лес. Трябваше да ме уведоми с Умението, когато пристигне. Цялата тази вечер го усещах да кълве по мислите ми като кълвач, но Умението му гасне и тече като издухано от вятъра.
— Силдуел ли? Чиракът, когото остави на Сребърната котерия? — Тя изглеждаше стъписана и сърцето ми се сви. Какво беше замислил Сенч?
— Да. Тъй като изглеждаше неспособен да се сработи с колегите си в котерията и ти му даде разрешение да напусне, помислих да го обуча за вестоносец, който би могъл от време на време да прилага дарбите си в Умението. Той е корав младеж и отличен ездач.
— Умението му е нестабилно — отбеляза Копривка някак язвително. — А маниерите му са ужасни.