— А живият дракон Тинтаглия можеше да огъне мислите ни и да промени посланията ни с Умение — спомни си Копривка. — Дракони са ходили в Беарния. Може би някой от тях се е спуснал над Върбов лес. Трябва да събудим Шишко и да видим дали той може да се пресегне през мъглата и да измъкне нещо по-смислено от Силдуел.
Сенч се вкопчи в ръката ми и се опря тежко на мен за миг.
— В стаята ми. Имам всичко, което ще ти трябва там. — Изведнъж се стегна и се изправи. — Няма време за губене.
Щом тръгнахме към вратата, силата му като че ли се върна.
— Тате? — попита стъписана Копривка.
— Трябва да ида във Върбов лес тази нощ, през камъните. Ридъл, нареди да ми приготвят кон, моля те.
— Не мислиш ли, че…
Не исках да губя повече време в приказки. Заговорих през рамо:
— Никаква лейди Пчеличка? Пожар? Каквато и да е способността му в Умението, нещо не е наред там. Не трябваше изобщо да я оставям сама. — Посегнах към вратата, Сенч бе до мен.
— Фицбдителен е с нея — напомни ми Копривка. — Млад е, но има добро сърце, Фиц. Няма да позволи да ѝ се случи нещо лошо. Мисля, че нещо или някой е объркал Силдуел. Дарбата му винаги е била колеблива. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът ѝ беше малко прекалено висок.
— Той каза, че Лант е ранен. Или изгорял? Ако е ранен, не може да защити никого. Тръгвам веднага. През стълбовете. — Тревогата се надигаше до паника в гърдите ми. Помъчих се да я потисна. „Бъди спокоен. Никакво необуздано въображение. Просто отиди там и виж каква е истината.“ Но думите на вестоносеца ме пронизваха с хиляда страхове. Пожар. Пчеличка я няма. Беше ли стигнал пожарът до имението? Беше ли се скрила тя в стените и умряла там, невидяна от никого? Вдишах разтреперано и се помъчих да говоря разумно. И спокойно. — Щом стигна там, ще ви уведомя какво се е случило.
Копривка отвори уста да ми възрази, но Ридъл заговори бързо:
— Фиц е прав. Нека да отиде. Фиц, искаш ли да дойда с теб?
Исках. Имаше сила на Умение, която да ми заеме, и беше добър с меча, а и нямах представа какво ме очаква. Но нямаше пак да оставя дъщеря си без закрила.
— Не. Но ти благодаря, приятелю. Пази това, което обичаме, тук и умът ми ще е по-спокоен.
Зърнах за миг благодарното лице на Копривка, а след това вратата се затвори зад нас.
— Хайде да те пращаме по пътя ти — настоя Сенч. Отнякъде бе насъбрал силата на много по-млад мъж. Забърза по коридора и нагоре по голямото стълбище. Взимаше по две стъпала наведнъж и се постарах да не изоставам.
— Сенч… — почнах, но той ме прекъсна:
— Още не. — Крачките му се удължиха. Затича и го последвах. Нахлу в стаята си и стресна прислужника си и един дворцов слуга, които разбъркваха огъня в камината. Освободи ги безцеремонно и те си тръгнаха с много поклони към мен, представление, от което ми стана неловко, докато Сенч не затръшна вратата след тях. Щом останахме сами, отвори широко гардероба си. — Краката ти са по-малки от моите. Можеш ли да нагодиш ботушите ми?
— Предполагам — отвърнах и той измъкна високи ботуши за езда. Последваха ги дебело наметало и вълнена риза.
— Обличай се, докато говоря. — Гласът му бе изпълнен с тревога. Вече нахлузвах ботушите.
— Получих откъслечни сведения от Силдуел преди да помоля Копривка да ми помогне. Всичко беше обезпокоително. Не можеше да намери и следа от лейди Пчеличка или лейди Шън. „Те са непознати тук“, каза в един момент. Или така ми се стори, през мъглата и грохота. Описа „голям пожар“ и мисля, че ми каза, че хората ти изглеждали безразлични към него. Ти го изпита, докато се мъчеше да приемеш мислите му.
— Кога? — настоях. Как смееше да крие това от мен!? — Преди колко време?
Той ме изгледа втренчено, гневът му се надигаше срещу моя.
— Точно преди да помоля Копривка за помощ. Мислиш ли, че щях да чакам?
Връчи ми съвсем прост меч в кожена ножница. Имаше прах по него, а коланът, който го държеше, беше корав. Затегнах го на кръста си мълчаливо. Извадих го, огледах го и го прибрах отново в ножницата. Прост, но много добре изработен.
— Дай ми това — подхвърли Сенч и осъзнах, че все още нося стоманената корона. Смъкнах я и му я връчих. Той я метна на леглото си. Дръпнах вълнената риза през главата си и измъкнах ръцете си от ръкавите. Докато се загръщах в наметалото, казах:
— Кажи на Шута защо съм заминал. Ще разбере.
— Свържи се с мен с Умението веднага щом пристигнеш. Моля те.
— Добре.
Не ме интересуваше кой се обръща, докато тичах надолу по стълбите, през коридорите на замък Бъкип и в двора, където едно момче държеше юздите на чудесна дореста кобила. Очите ѝ бяха умни, дългите ѝ крака — прави и силни.