Излязох от килера в кухнята. Помощник-готвачката беше там, заметната със зимен шал над нощницата. Чучулига. Така се казваше, втора братовчедка на готвачката Нътмег и наета наскоро.
— О! Холдър Беджърлок! Кога дойдохте? Не ви очаквахме да се върнете толкова скоро, сър!
— Очевидно не сте! Къде е дъщеря ми? И къде е лейди Шън?
— Сър, уверявам ви, че не знам. Мислех, че сте отишли в Бъкип да видите лейди Копривка. И не знам за лейди Шън. Още съм нова тук, сър.
— Какво се е случило тук, докато ме нямаше?
Тя придърпа шала по-плътно около раменете си.
— Ами, сър, вие отидохте до града. Писар Фицбдителен се върна и ни каза, че сте решили да продължите до замък Бъкип. А след това имахме Зимен празник. И пожара в конюшните. И онази битка, макар че никой не я видя. Някой се беше напил сигурно, или повече хора. Писар Лант не можеше дори да каже кой го е намушкал и защо. Някои от другите мъже бяха изпопадали, един с насинено око, друг с избит зъб. Знаете ги мъжете. А после дойде оня пратеник, който, ако ме питате, не е с ума си, с пакетите му за хора, за които никой не беше чувал. А сега, посред нощ, вие изскачате от килера. И това е всичко, което знам, сър. А, и стюардът, дето ни крещи да ставаме и да ви носим поднос с горещ чай и храна в кабинета ви. Затова ли сте тука в кухнята, сър? Още нещо ли искате?
Обърнах ѝ гръб, докато дърдореше, и затичах отново по коридорите. Сърцето ми блъскаше и бях жаден, но нямаше време да спра, за да пия. Заклещен бях в някакъв ужасен, извратен кошмар, зацапан от дракон сън, в който нищо нямаше смисъл, и не можех да се събудя. Стаята на Пчеличка беше празна, огънят в камината догорял на пепел и камъните отдавна изстинали, гардеробът ѝ отворен широко и малките ѝ туники разхвърляни. Погледнах под леглото ѝ, виках името ѝ безнадеждно. Усетих, че не мога да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Не можех да подредя мислите си. Изведнъж отчаяно ми се дощя просто да се свия на леглото ѝ и да заспя. Изобщо да не мисля за това.
Не. Напред.
Заварих стаята на лейди Шън в същия безпорядък, както беше винаги. Не можех да определя дали е била претършувана. Леглото ѝ беше изстинало, постелките — наполовина смъкнати на пода. Едно от стенните пана беше разпрано. Продължих. Моята стая също беше разхвърляна. Все едно. Къде беше детето ми? Оставих спални и коридори и без да обръщам внимание на неколцината сънени и уплашени слуги, които подминавах, затичах отново към класната стая и стаите на писаря. Отворих рязко вратата на спалнята на Фицбдителен и ме заля облекчение, когато той се стресна и се надигна в леглото си.
— Какво има? — попита той, пребледнял и ококорен. — О. Беджърлок! Върнахте се толкова скоро?
— Слава на Еда! Лант, къде са те, къде са Шън и Пчеличка? Какво стана с конюшните?
Дощя ми се да го ударя, като видях нарастващото му стъписване.
— Конюшните изгоряха в нощта на Зимния празник. Предполагам, че някой е бил невнимателен с лампата. Шънипчеличка? Какво значи това?
Вече едва си поемах дъх.
— Лейди Шън. И моята дъщеря, лейди Пчеличка, малкото ми момиче. Къде са те? В пожара ли загинаха?
— Холдър Беджърлок, успокойте се. Не знам за дамите, за които говорите. Доведената ви дъщеря със сигурност е лейди Копривка, Майсторката на Умението в замък Бъкип.
Надигна се бавно и болезнено, завивките му се смъкнаха и оголиха дебела превръзка около гърдите му. Това ме стъписа.
— Какво е станало с теб?
Очите му рязко се разшириха и за миг зениците му станаха толкова големи, че имах чувството, че гледам в черен мрак вътре в главата му. После той потърка лицето си с две ръце и когато ме погледна отново, на лицето му се плъзна болнава и неловка усмивка.
— Толкова е смущаващо да го призная. Пих твърде много на Зимната вечер. Намериха ме след пожара. Някак си съм промушен. Вероятно с вила или някакъв инструмент по време на пожара? Изглежда, съм се разминал с нещо по-тежко, но с раните, от които вече се възстановявах, това отново ме обездвижи. Трябва да се извиня на лейди Копривка, че оттогава не можех да изпълнявам добре задълженията си като учител на децата.
Залитнах към един стол и седнах. Стаята около мен се завихри. Лант ме гледаше с дълбока загриженост. Не можех да понасям тъпашкото му съчувствие. Искаше ми се да направя лицето му на пихтия с юмруци. Затворих очи и се пресегнах към кралската котерия на Умението.
Бил съм сред виещи бури, в които викът заглъхва до шепот, плавал съм по безликата морска шир в сива мъгла, непрогледна за човешки очи. Точно това намерих. Умението ми беше потушено, влажно като мокро дърво, което няма да прихване поднесения пламък. Съсредоточих се, изтъних Умението си до връх на игла и го запокитих високо в небето. Нищо. Заклещен бях в тялото си. Не можех да ги достигна за помощ. Изведнъж се зачудих как може да съм сигурен, че не съм в сън, сътворен от дракон. Можех ли да съм сигурен, че не съм затворен в стълба на Умение и всичко това е някаква безумна илюзия, сътворена от мен самия? Каква проверка можех да направя?