Гласът на момчето беше пронизителен и накъсан. Булен напредваше към него. Момчето се отдръпна от посягащата му ръка.
— Разбира се, че те познавам. Ти си синът на Толърман, от конюшните. — Обърнах се към Булен и заговорих рязко: — И не е твоя работа да изхвърляш който и да е от хората ми, Булен!
Той спря. Беше отскоро нает на работа във Върбов лес. Бях му възложил да бъде личният слуга на Лант. Все още учеше задълженията си. И мястото си. Гледаше ме разколебан, но възрази:
— Сър, момчето е просяк, намерен ранен и прибран. Настоя да говори с писар Фицбдителен, когато го намерихме, а писарят повика лечител и му се позволи да остане в класната стая, докато се възстанови. Но говори безумно и страшно и…
— Напусни, Булен. Вземи Диксън и го сложи да си легне. Аз ще се оправя с момчето. Настойчивост. Така се казваше, нали?
— О, слава на боговете, вие ме познавате, не съм луд! Не съм просяк! Сър, сър, те дойдоха, и убиваха и палеха, и аз се опитах да избягам с нея, намерих ѝ кон и побягнахме, но те ме простреляха и паднах. И не знаех нищо повече, докато не си тръгнаха и не минаха покрай мен в една шейна, теглена от бели коне, и видях Пчеличка, цялата увита в бели кожи, в шейната. Те я взеха, сър, и подпалиха конюшните, и никой освен мен не се опита да ги изгаси. Някои от конете избягаха и някои бяха откраднати, мисля, и някои изгоряха в яслите си. И телата на тате и на дядо, сър! Видях ги мъртви там! И собствената ми майка не ме познава и казва, че никога не е имала такъв син! О, сър, те взеха Пчеличка, взеха я и никой не ме познава! Никой!
— Аз те познавам — казах с треперещ глас. — Познавам те, момче. О, моята Пчеличка! Тя пострада ли? Кои бяха те? Къде отидоха?
Но младокът бе започнал да трепери като в треска, а когато го прегърнах, краката му се подкосиха и заплака като малко дете. Притиснах го до гърдите си.
— Те ме застреляха, сър. Усетих как стрелата мина през мен. През рамото ми. — Изхлипа. — Събудих се под едно наметало. Тя ме скри с него, мисля. Запазих го. Толкова тънко и леко. Опитвах се да спася Пчеличка, а тя спаси мен.
Сърцето ми подскочи.
— Пеперудено наметало?
— Да, сър.
— Ела тук до огъня. Седни. — Огледах се. Булен още стоеше на вратата и гледаше втрещен. Диксън лежеше на пода, вече не се гърчеше, но бе зяпнал невиждащо. — Булен! — викнах и младежът подскочи. — Погрижи се за Диксън. Занеси го в леглото му. После помоли писар Фицбдителен да ти даде превръзки и от мехлемите, които лорд Сенч му е дал, ако му е останало нещо. Бързо!
— Аз мога да ви донеса мехлемите, ако желаете. — Беше Лант, хванал се за рамката на вратата с едната ръка. Изглеждаше пребледнял. Погледът му се спря на Диксън на пода. — Какво става тук? Това момче да не ви досажда с безумните си приказки?
— Лант. Просто донеси мехлемите и превръзките. Булен ще се оправи с Диксън. Имаше някакъв пристъп. — Зарязах ги и поведох конярчето към огъня. Придърпах с крак един стол по-близо до камината. — Седни, Настойчивост. И ми дай да видя раната ти.
Момчето се смъкна на стола като наръч мокро пране. Сви се там, вторачено в огъня. Оставих го и отидох за брендито. Налях една чашка, гаврътнах я, после я напълних отново и я занесох на момчето.
— Изпий това — казах му. Той не реагира. Наведох се да погледна лицето му. Сложих чашата в ръката му.
— Казаха, че съм просяк. И луд. Мама не ме пусна. Целият бях в кръв, а тя ме отпрати към имението и не поиска да ме пусне вкъщи. — Гласът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума, докато не завърши на писък.
Казах единствените думи, които можеха да го утешат:
— Аз те познавам. Ти си Настойчивост, син на Толърман, внук на Толман и работеше в конюшните ми. Грижеше се за кобилата на дъщеря ми и я учеше да язди. Изпий това.
Той вдигна чашата и я помириса. Отпи глътка, потрепери, но го изгледах строго и той допи останалото наведнъж. Зяпна и после вдиша три пъти, преди да може да заговори:
— Какво е станало с тях? Какво им е? На всички? Казах им, че иконом Ревъл е мъртъв, а те казаха: „Кой е Ревъл?“ Казах: „Те взеха Пчеличка. Трябва да идем да я спасим!“, а те казаха, че не я познават. А когато се опитах сам да тръгна след нея, ме обвиниха, че се опитвам да открадна кобилата ѝ.
Напълних отново чашата.
— Тръгнал си след тях? Знаеш ли къде са я отвели?
— Опитах се, сър. Но снегът и вятърът заличиха всичко. Трябваше да се върна. Още ми течеше кръв. Толкова съжалявам, сър. Съжалявам, че не я върнах.
— Настойчивост, не знам какво е станало тук, но ще го разгадаем. Първо трябва да си спомниш всичко, от самото начало. Видях, че ни наблюдаваше, когато тръгнахме за Крайречни дъбове. Канеше се да упражняваш кон. Разкажи ми всичко от този момент. Всяко едно нещо. Всяко едно нещо, което помниш от онзи момент насам. Хайде. Изпий брендито. На една глътка. Така. О, не е толкова лошо, нали? Тъй. Разказвай ми. Просто разказвай.