Дръпнах стол срещу него и седнах, коленете ни почти се допираха. Съсредоточих се върху него с Осезание и Умение. Не усетих почти нищо със сетивото си за Умението. Някои хора са така. Но всички ние живеем в животински тела и макар да не го познавах добре, и двамата бяхме обичали Пчеличка. Тъй че направих онова, което Бърич често ми правеше — вдъхнах му спокойствие и сигурност, за да подуши и усети, че съм тук, за да го защитя, и че е в безопасност. Наложих и на своето тяло да се отпусне и забавих дъха си. След няколко мига видях, че раменете му се отпуснаха. Бренди и Осезанието.
— Просто ми разказвай — подканих го отново. Той кимна бавно.
Докато описваше деня и обичайната си работа в конюшнята, Лант донесе превръзките и мехлемите. Махнах на писаря да мълчи и да седне. Той го направи с благодарност. Докато Настойчивост говореше за обичайния си ден и сълзите по изгубени неща се стичаха по страните му, разтворих ризата му и погледнах рамото. Едва ли превръзката беше сменяна през деня. Той изохка, докато я издърпвах. Раната беше грозна. Стрелата беше минала през рамото му, но не толкова чисто, колкото се бях надявал. Бяха обърнали на раната толкова внимание, колкото може да се очаква от повечето лечители към едно просяче.
Приготвих мехлеми и превръзка и измих раната отпред и отзад с вино. Той стисна зъби, щом защипах с пръсти парче от плата на ризата му, показващо се от раната. Хванах здраво и го издърпах. Потече кръв. Той ме погледна и пребледня още повече.
— Продължавай да говориш — казах му и той описа как дошъл някакъв мъж с магаре и каручка, и някакви измъчени кутрета. Кимнах и измих отново рамото му с виното.
Докато втривах мехлем в раната, той ми каза нещо, което не знаех: как Лант, лейди Шън и Пчеличка се върнали късно вечерта. Лант завел Шън до къщата и оставил моята Пчеличка в студа и заснежения фургон. Лант се намръщи, а когато момчето каза за иконома, дошъл да отнесе Пчеличка вътре, стана и заговори рязко:
— Не знам защо изобщо го слушате това момче. Или е луд, или необяснимо злонамерен. Нищо не знам за никаква лейди Шън, нито за дете на име Пчеличка. Повикайте иконома и вижте какво Диксън има да каже за тази безумна история.
— Седни — изсъсках му. Нещо беше станало с ума му и можех да му простя за това, че не помни Пчеличка или Шън, но не можех да му простя, че бе оставил детето ми на грижите на едно конярче и иконома, след като му го бях поверил. — Седиш и мълчиш. И не, не си освободен да си ходиш в стаята. Стой тук докато не ти кажа, че можеш да си вървиш.
— Говорите ми така, защото съм копеле ли? Защото кръвта ми не е по-лоша от вашата и…
— Едва ли. Аз съм принц Фицрицарин, както добре знаеш, син на претендента Рицарин Пророка и вече признат за такъв от краля. Тъй че седи и мълчи.
Такъв мрачен момент, за да се перча с новото си положение. Той ме погледна разколебан. После сви устни. Извадих ножа си и започнах да режа превръзки с подходящата дължина.
— Наистина ли сте той? — попита Настойчивост. — Осезаващия Копелдак?
Очите му бяха ококорени.
— Съм.
Това, което каза после, бе неочаквано за мен. Треперлива усмивка пробяга по зацапаното му със сълзи лице.
— Той беше прав. Знаеше го. Дядо ми го каза, защото познавал баща ви, и каза, че никой не може да сбърка, ако го е виждал него. Татко ми се съгласи с него, но мисля, че беше само за да спре да настоява. Сър, горд съм да ви служа, както семейството ми е служило на вашето от поколения. И ви се заклевам, тук и сега, във вярност. Към вас и вашата дъщеря принцеса Пчеличка. Завинаги.
— Благодаря ти. — Какво още казва човек на едно момче, обещаващо живота си и верността си? Затворих сърцето си за бурята от чувства, която думите му пробудиха в мен, и заговорих успокоително: — Продължавай да ми разказваш какво се случи, Настойчивост.
— Сериозен съм, сър. — Крехките чувства на едно момче от това, че могат да приемат обета му с пренебрежение.
— Знам, че си — отвърнах строго. — И точно сега разчитам на това. Трябва ми това, което правиш сега. Трябва да знам всичко, което знаеш. Продължавай да разказваш.
Така чух как отишъл на уроците си на следващия ден и моята дъщеря била там. Каза за разговора си с Пчеличка и как тя му разказала какво съм направил. Била горда с мен. Горда. Погледнах Лант, докато момчето говореше. На лицето му се бе изписала смесица от чувства. Помнеше ли откъслеци от онзи ден? Но когато Настойчивост започна да разказва за звуците, които чули, и как Лант отишъл да види от какво са, писарят започна отново да клати глава. Изгледах го и престана.