Така научих как в последните мигове на живота си Ревъл се бе опитал да спаси децата на Върбов лес. Наистина не го бях ценял толкова, колкото заслужаваше. И докато разказът продължаваше, чух как моята Пчеличка беше скрила децата там, където бе вярвала, че ще са в безопасност, а самата тя не успяла да ги последва. Настойчивост ми каза за клането, което видял в конюшните, за проснатите на пода мъже с прерязани гърла, собствените му баща и дядо между тях, и как прекрачил през труповете, за да оседлае Прис, и за лудата му езда с Пчеличка в надеждата им да намерят помощ.
Подробното му описание на нападението завърши със стрелата. Беше дошъл в съзнание точно навреме, за да види заминаването им с Пчеличка. Беше се върнал в имението, при конюшните, още в пламъци, и хората, които бе познавал през целия си живот, бяха отрекли, че изобщо е съществувал. Там го спрях. Беше започнал да трепери, докато говореше за това.
— Достатъчно. Спри засега, Настойчивост. Знам, че думите ти са истина. Сега, искам да помислиш, но без да говориш, за хората, които си видял. Помисли за всеки един от тях и когато си готов, ми кажи за тях, един по един.
Това, както ме беше учил Сенч, беше най-добрият начин да извлече човек информация от някой, който не е обучен да донася като мен. Въпроси като „Висок ли беше?“ или „Брадат ли беше?“ могат да отклонят един необучен ум да си въобрази нещо, което не го е имало.
Той мълчеше, докато превързвах рамото му. Беше забрало, но не по-лошо, отколкото са всички такива рани. Когато приключих, му помогнах с ризата и след това донесох храна и още чашка бренди.
— Изпий първо това. На една глътка. След това можеш да ядеш, докато ми разказваш.
Той глътна брендито, задави се още повече от първите два пъти и бързо взе къшей хляб, за да прочисти вкуса от устата си. Изчаках. Беше толкова близо до пиян, колкото го исках, мислите му щяха да са свободни и несдържани. И ми каза онова, което щях да очаквам да забележи едно конярче. Бели коне със странни плоски седла и едри коне, подходящи за мъже, които носят ризници. Седлата на големите коне напомняли на халкидска направа.
Говорели на чужд език. Не го попитах, но ми каза за един мъж на кон, който непрекъснато викал: „Криндзен, криндзен!“
Кар инте джен. Халкидски за „седни“.
Халкидци в Бък. Щурмова сила? Да минат през херцогство Шоукс и Фароу, за да нападнат едно затънтено имение в Бък? Защо? Да откраднат дъщеря ми? Нямаше никакъв смисъл. Не и преди да ми каже, че с тях имало някаква жена с миловидно лице и търсела бяло момче или млад мъж. Тогава разбрах за какво бяха дошли. Неочаквания син, детето, което пратеничката на Шута ме бе призовала да намеря и защитя. Все още нямах представа кое може да е това момче, да не говорим за къде може да е, но загадката започна да се разплита. Заложници за размяна. Какво по-добро да вземат от дъщерята на къщата и една благородна дама?
Когато заговори колко бледи били някои от по-младите нападатели, онези, които нямали оръжие, но помагали на въоръжените, когато заговори за светлата им коса и светлите очи, и светлите им дрехи, кръвта ми изстина. Това ли бяха преследвачите на пратеничката? Разбира се, че бяха те. Беше казала, че я гонят да я убият. Безумните предупреждения на Шута изведнъж се оказаха съвсем основателни. Бледоликите трябваше да са Слуги от Клерес. Както Шутът ме беше предупредил, Слугите бяха по петите на пратеничката. И бяха проследили и него? Щяха ли да поискат да върнат и него, освен да намерят този Неочакван син? Бяха ли помислили, че съм го намерил и скрил във Върбов лес, тъй че да го търсят тук? Но какво правеха с халкидците? Бяха ли им наемници? Как бяха дошли толкова далече и дълбоко в херцогство Бък, без никой да докладва? Имаше редовен патрул, обикалящ по кралските пътища, най-вече за да обезкуражава крайпътни разбойници, но също така да донася за необичайни събития. Толкова голям конен отряд, съставен от явни чужденци, със сигурност щеше да бъде забелязан.
Ако хората помнеха, че са ги видели.
— Това е всичко, което помня, сър. — Момчето изглеждаше изцедено. И изведнъж ми се стори толкова уморено, колкото се чувствах и аз. Едва ли беше спало добре.
Подредих в ума си информацията, с която вече разполагах, и се помъчих да си я обясня логично. Бяха взели Пчеличка и Шън като заложници. Щяха да поискат Неочаквания син в замяна срещу тях. Не разполагах с него, но имах Шута. Можех ли да го използвам за стръв, за да ги подмамя? Имаше ли той сила да се съгласи на такъв гамбит?
А след това логиката ми се разпадна. Ако Пчеличка беше заложничка, силата им бе в това да я размахват пред мен, а не да изчезнат без следа и да замъглят спомените на тези, които бяха оставили след себе си. Освен ако нямаха укрепление някъде наблизо, подсигурено място, откъдето да преговарят. Какво бих направил аз на тяхно място? Отвеждам заложниците до Халкидската граница или до морския бряг? Преговарям оттам, настоявам да отведем Неочаквания син там? Може би.