— Хапни. Ще се върна ей сега. — Изпънах пръст към Лант. — Ти стой тук. Искам да говоря с теб.
Замълча си.
Докато крачех по коридора към детската стая на Пчеличка, величината на бедствието изведнъж ме съкруши. Олюлях се и се подпрях на стената. Постоях така за миг, беше ми причерняло. След това отривисто посякох слабостта си, проклинах я, че ме е надвила точно когато най-много трябваше да съм спокоен и разумен. Трябваше да овладея емоциите си, докато не събера цялата информация, която ми трябваше, за да планирам курс на действие. Не му беше времето сега да мразя себе си или да се поддавам на безполезни съжаления за неща, които е трябвало или съм можел да направя. Съществуваше само сега и трябваше да съм проницателен и безкомпромисен, ако исках да разбера кои са нападателите и да тръгна по следата им. Влязох в детската. Тук поне никой не си беше правил труда да разхвърля мебели и да търси плячка. Може би никой не се беше крил тук, може би стаята бе пропусната. Защо не бе могла Пчеличка да се скрие тук и да се опази? Безполезен въпрос.
Намерих възглавници и одеяло и се върнах в кабинета. Хвърлих ги до камината, отказвайки да се поддам на каквото и да било чувство заради хубавите вещи на Моли, така грубо използвани. Посочих ги.
— Настойчивост. След като се нахраниш, почини си тук. Опитай се да поспиш. Ако си припомниш още нещо, колкото и дребно да изглежда, искам да го чуя.
— Да, сър — отвърна той и се залови отново с яденето. Лапаше като прегладняла хрътка. Сигурно не беше ял много през последните няколко дни. Сега щеше да се нахрани и след това щеше да може да заспи. Погледах го за миг. Без баща, непознат за майка си — и аз бях единственият на този свят, който помнеше името му. Вече мой, заклет. Първи васал на незаконния принц. Изглеждаше някак си съвсем на място.
Грабнах стола си, повлякох го през стаята и седнах срещу Лант.
— Твой ред е. Кажи ми всичко, което помниш от момента, в който прерязах гърлото на кучето.
Той ме зяпна и облиза устни.
— Бяхме отишли в града. И един мъж беше жесток към кучето си, тъй че вие го съборихте и дадохте на кучето бърза смърт.
— Защо бяхме отишли в града, Лант?
Наблюдавах лицето му и видях как умът му заобикаля и прескача, за да намери само онова, което му е разрешено да помни.
— Да вземем още дъсчици за учениците ми.
Кимнах.
— После отидохме в хана да ядем. И двамата с Ридъл излязохме бързо. Защо?
Той преглътна.
— Не казахте.
Кимнах отново. Приближих се към него, не телесно, а първо с Осезанието си, усещайки го като друго живо същество, а след това с Умението си. Не знаех дали ще мога да проникна в ума му, но подозирах, че някой друг го е направил. Спомних си един кратък разговор, който бях имал със Сенч. Беше ме попитал дали според мен Умението би могло да се използва, за да се накара човек да забрави нещо. Казах му, че не искам и да помисля да използвам някога магията така. Двата пъти, в които го бях видял, беше гибелно за мен. Когато баща ми, Рицарин, бе накарал Майстора на Умението Гален да забрави колко много го мрази, мъжът бе насочил омразата си към неговия син. Иронията бе в това, че Гален бе използвал магията си по подобен начин над мен. Беше нахлул в ума ми и ме беше оставил „замъглен“, както го беше определил Искрен. Гален бе използвал Умението, за да ме убеди, че имам слаба дарба за магията. Дори след като кралят беше направил всичко възможно, за да разчисти облаците от ума ми, така и не бях придобил отново пълна увереност в способностите си. Винаги се бях чудил дали тъкмо това принудително забравяне не прави магията ми Умение толкова колеблива.
Не исках да нахлувам в ума на този човек. Многократното разпитване на Диксън не ми беше дало никаква информация и го беше докарало до пристъп. Не можех да подлагам на такъв риск и Лант. Според разказаното ми от Настойчивост Лант беше получил прободна рана, докато го бяха държали в плен с другите на алеята за впрягове. Означаваше ли това, че се беше опитал да се бие с тях? Може би точно от това трябваше да започна.
— Дай ми да видя раната ти — помолих го.
Той се сепна и се отдръпна от мен.
— Лечителят я обработи. Зараства толкова добре, колкото би могло да се очаква.
— А как изглежда според него?
— Дупка. От зъбец.
— Или от меч. Каза ти, че прилича на забиване на меч, нали?