Лицето на Фицбдителен ставаше все по-изопнато. Някъде по средата бе започнал да клати глава. Когато свърших, се отпусна на стола си и скръсти ръце.
— Холдър Беджърлок, говорите толкова безумни неща, колкото и той.
— Сигурно. Но те уверявам, не съм луд. Къде е Булен?
— Върнал се е да спи, предполагам. Де да можех и аз.
Искаше ми се да го ударя. След това нажеженият гняв се изцеди толкова бързо, колкото ме беше споходил. Нищо не можех да направя с размътения му ум. Погледнах Силдуел.
— Безнадеждно е — каза той. — Може би лорд Сенч и Шишко ще успеят да проникнат в него. Но аз самият никога не съм изпитвал такова нещо. Все едно, че мисля и се движа през гъста супа на умора и безнадеждност.
Помълчах малко, после казах:
— Мислех, че съм само аз.
Той поклати глава.
— Не. Колкото повече се отдалечавах от това място, толкова повече духът ми се повдигаше и умът ми се проясняваше. Да се накарам да се върна беше трудно. Просто не исках да поема по пътя насам. Все едно някой е направил магическо заклинание над Върбов лес, за да обезкуражи посетители.
— Може би наистина са го направили — отроних с неохота. Погледнах Фицбдителен и заговорих добронамерено: — Иди си легни, Лант. Съжалявам за всичко, което те е сполетяло, за това, което знаеш и което не знаеш. Легни си и поспи, докато можеш. Утре ще е дълъг и уморителен ден за всички ни.
Лант нямаше нужда от повече подкана. Стана и ме изгледа ядосано, с присвити очи.
— Да ме събудят посред нощ, за да ме обиждат и командорят! Не за това дойдох тука.
Беше ядосан. И аз щях да съм ядосан, предположих. Постарах се да запазя гласа си спокоен.
— Копривка и Сенч всъщност те пратиха тук като възпитател за малката лейди Пчеличка… — Отказах се. Беше безнадеждно.
Той ми обърна гръб и излезе без думи. Обърнах се към Силдуел.
— Дадоха ли ти стая?
— Да.
— Тогава те съветвам и ти да си починеш, колкото можеш.
— Благодаря ви, сър. — Кимна към брендито. — Имате ли нещо против да взема това с мен за компания?
Определено не беше от свенливите. Ужасни маниери, наистина. Хареса ми.
— Взимай го. И ти благодаря за всичко, което си направил днес.
— За нищо, сър. Но ще съм много щастлив да напусна дома ви колкото се може по-скоро. — Удостои ме с бегъл поклон и сви бутилката бренди на път към вратата.
Седнах на стола, който Лант беше опразнил, и се загледах в огъня. Не можех да изпитам нищо. Опитах се да съживя сърдечната си болка по Пчеличка, гнева си заради случилото се, но дори угризението ми не се появи, за да ме мъчи. Обезсърченост, гъста като супа. Чувствах се безполезен, безпомощен и уморен. Силдуел беше прав. Облак на потиснатост и безнадеждност бе надвиснал над Върбов лес. Тъгата бе единственото чувство, което можех да събудя в себе си. Трябваше да съм гневен. Трябваше да жадувам за мъст. Вместо това мислех само за самоубийство. Не. Още не. Станах и завих конярчето по-топло. Моят васал.
Запалих свещ и тръгнах по коридорите. Отидох първо до стаята си, но не можах да се заседя там. Навестих отново стаята на лейди Шън, но и да имаше някакви податки в безредието, което цареше там, убягнаха ми. Младата жена не ми харесваше, но нямах никакво желание да разбера, че е похитена, мъртва или изгоряла. Отидох до стаята на Пчеличка. Сред разпилените ѝ вещи зърнах раковините, които ѝ бяхме купили, пръснати на пода. И топлия червен шал, провесен на един стол. Кърпите, които бе поискала за Ревъл, лежаха недокоснати на масичка до леглото ѝ. Така и не бе имала удоволствието да му ги подари.
Излязох от стаята и се затътрих вяло по коридорите, докато не стигнах до опустошения си кабинет. Влязох и почти бях готов да разпаля огъня и да подредя мислите си, като ги запиша. Вместо това отключих тайната врата и се върнах в малката скрита стаичка на Пчеличка. Когато завих на ъгъла, за да вляза, Осезанието ми подсказа, че някой ме очаква там. Сърцето ми подскочи обнадеждено, но се натъкнах само на малък черен котарак, който мигаше възмутено на светлината на свещта. Лежеше на кълбо на възглавниците, съвършено отпуснат, и ме гледаше като някакъв досаден, но маловажен натрапник. Спогледахме се.