Тя не е тук.
Пчеличка ли?
Момичето, което ми обеща риба и наденица, ако ѝ ловя плъхове и мишки.
Сдържах нетърпението си. Някой я открадна. Можеш ли да ми кажеш за хората, които я взеха?
Взеха всичката риба. И надениците също.
Забелязах това. Какво още?
Някои от тях воняха. Други не.
Изчаках малко. Самите котки може да са много бъбриви, но негодуват, ако го видят у някой друг. Котките обичат слушатели. Но след като поседя и ме погледа мълчаливо, се осмелих да попитам: Какво друго?
Те дойдоха за нея. Онези, които не миришеха.
Какво?
Настъпи мълчание. Въпросът ми остана без отговор. Най-сетне казах на глас:
— Чудя се дали са намерили всичката риба и наденици? Мисля да сляза до килера и да видя.
Оставих го и се запровирах през тесните криви проходи. Прекрачих сдъвкания хляб, взех една от падналите свещи и я запалих от догарящата в ръката ми. Беше гризана от мишки, но още вършеше работа. Вслушах се до вратата, преди да я отворя и да пристъпя в склада. Чувалите с боб, грах и зърно бяха оставени. Нападателите бяха взели месо и риба, провизиите, които пътниците изяждат първи. Можех ли да направя някакъв извод от това?
Няма ги, потвърди котаракът. Беше дошъл след мен.
— Нещо против сирене? Или масло?
Котаракът ме погледна замислено. Затворих вратата към лабиринта и слязох по късото стълбище в облицования с камък зимник. Тук на рафтове имаше гърнета с масло и пити сирене. Нападателите или не ги бяха харесали, или не бяха открили зимника. Извадих ножа си и отрязах парче сирене. Междувременно усетих, че съм огладнял. Изпитах срам от това. Детето ми и лейди Шън бяха изчезнали от Върбов лес. Отведени от скотове в студа и тъмното. Как можеше да изпитвам такива обикновени неща като глад? Или сънливост?
Но ги изпитвах.
Отрязах още един щедър къс и се върнах в кухнята. Котаракът ме последва и когато седнах на масата, скочи на нея. Беше чаровник, много спретнат, на черни и бели петна, образец на добро здраве, освен чудатата извивка на опашката. Отчупих бучка от сиренето и я сложих пред него. Докато се върна на масата с къшей хляб и халба ейл, я беше довършил и придърпваше нов резен. Оставих го. Ядохме мълчаливо и се стараех да съм търпелив. Какво можеше да знае една котка, чудех се, което да ми помогне?
Той приключи преди мен, клекна и започна да чисти с лапи мустаците и муцуната си. Когато оставих халбата си на масата, спря и ме погледна. Онези, които не воняха, нямаха никаква миризма.
Тръпки пробягаха по гърба ми. Онзи без мирис — така беше наричал моят вълк Шута. И беше невидим за Осезанието ми. Дали беше вярно за всички с кръвта на Белите в жилите си?
След като я хванаха, спряха да убиват. Взеха само нея. И още една.
Не издадох интерес. Станах и се върнах в зимника. Излязох с още сирене. Седнах на масата, отчупих внушително парче и го сложих пред котарака. Той го погледна, после — мен. Взеха една жена.
Лейди Шън.
Не ме интересуват имената на хора. Но може да е и тя. Наведе глава и почна да яде.
— Момичето, което ти обеща риба и наденици. Те… нараниха ли я?
Той похапна от сиренето, изправи се и после изведнъж реши да почисти предните си лапи. Зачаках. След малко ме погледна. Одрасках я веднъж. Силно. Тя го понесе. Наведе се пак над сиренето. Болката не е това, от което се страхува. Олюлях се на ръба между утешението и ужаса.
Оставих го да яде и се върнах в кабинета на имението. Момчето не помръдна, когато сложих последното дърво в огъня. С въздишка взех влажното наметало на Сенч и фенера, който бях прибрал преди това от слугата портиер. Запалих го отново и го понесох по коридора.
Мислех да взема дърва за огъня, но когато излязох в ясната нощ, умът ми се проясни. Хапещият студ ме сграбчи и ужасната отпадналост, която размътваше ума ми, отстъпи малко пред физическата болка. Закрачих към изгорелите развалини от конюшните ми. Прекосих алеята пред Върбов лес. Снегът бе паднал наскоро. Нямаше следи, които да разчета. Обиколих в широки кръгове около конюшните и след това между къщата и конюшните, търсех следи от шейна. Но пресният сняг бе загладил всички дири на малки трапчинки. Следите, които бяха оставили плазовете, бяха неразличими от дирите на колите и фургоните, които използвахме в имението. Тръгнах в тъмното по дългия път към Върбово. Някъде тук Нас беше кървял и някъде тук Пчеличка беше пленена. Но не намерих никаква следа и от двете събития. Намерих само дирите от моя кон и отпечатъците от копитата на коня на Силдуел. Никакви други. Никой не беше идвал насам от дни. Падащият сняг и вятърът бяха заличили всички следи от преминаването на нападателите толкова гладко, колкото и магията, която бе замъглила спомените на хората ми за тях.