Постоях малко, загледан в тъмното. Вятърът смразяваше и вцепеняваше тялото ми. Къде бяха отвели детето ми и защо? Каква полза имаше да съм принц, след като бях безпомощен като окаяно копеле?
Обърнах се и тръгнах бавно към имението, все едно вървях срещу ледена виелица. Не исках да ида там. С всяка стъпка се чувствах все по-обезсърчен. Бавно отидох до една от купчините дърва за огрев и напълних наметалото с достатъчно цепеници за остатъка от нощта. Затътрих се към дома.
12.
Шайсим
Кориоа, първият Слуга, написа тъй за Белия пророк: „Не е първият дошъл, нито ще е последният. Защото на всяко поколение е даден един, който върви между нас, и благодарение на своята способност да вижда всички възможности, направлява ни към най-доброто бъдеще, което може да съществува. Избрал съм да се нарека негов Слуга и да записвам сънищата на своя бледолик господар, и да описвам начините, по които той прави кривата пътека права и безопасна.“
Тъй че Кориоа беше първият, самоназовал се Слуга. Някои смятат, че той също така е бил Катализатор на Терубат. Колкото до това, записите от онова време са толкова откъслечни, че настоящият Слуга смята подобно предположение за несигурно.
И противно на много Слуги, които са си отишли преди мен и са били първичните описатели на деянията на Белия пророк от тяхното време, ще заявя ясно нещо, за което някои биха могли да ме укорят. Трябва ли да има само един? И ако това е така, кой определя кой е този единствен Бял пророк сред онези, които са се родили с бледо лице и безцветни очи? И кога точно, моля да ми се каже, едно „поколение“ започва и свършва?
Задавам тези въпроси не за да сея раздор или съмнение, а само за да пледирам ние, Слугите, да отваряме очите си толкова широко, колкото онези Бели пророци, на които служим. Нека да признаем, че съществуват много, много възможни бъдещета. На безброй кръстопътища бъдещето става миналото и безброй много възможности умират, както и безброй много възможности се раждат.
Тъй че нека да не назоваваме повече бледото дете шайса, „който е Единствения“, както се назовава то на най-древния ни език. Нека го назоваваме шайсим, „който би могъл да е Единствения“.
Нека да не бъдем повече слепи за собствената си визия. Нека признаем, че когато Слугите избират шайса както трябва, тогава ние сме предопределили съдбата на света.
Пътувахме.
Бяха по-голяма група, отколкото бях помислила. Войниците, двайсетина на брой, и следовниците на Дуалия, също около двайсет. Возех се в голямата шейна и следвахме други две по-малки, пълни с продоволствие. Войниците и следовниците на Дуалия яздеха коне. Пътувахме повечето нощем. Не се движехме бързо, защото отбягвахме кралския път: наместо това прекосявахме пасища и следвахме криволичещи селски пътища. Като че ли минавахме покрай гори и през необработена земя, отбягвайки фермите, които зървах понякога отдалече. Тъмнина и студ, и неизменното тежко тупане на копитата изпълваха сетивата ми.
Непрекъснато ми беше студено, макар че бях добре загърната в кожи и халати. Когато вдигаха палатките през деня и ми казваха да спя, бях толкова простинала, че не можех да отпусна мускулите си. Но студът, който усещах, нямаше нищо общо с тялото ми. Мисля, че беше същият студ, който бе вцепенил Шън. Беше вцепенена като лед над езеро. Дори когато се движеше, вървеше като вкочанен труп. Не говореше и почти не се грижеше за себе си. Едно от момичетата на Дуалия се нае да загръща Шън в тежко наметало от бяла козина. Същото момиче, Одеса, слагаше храна в ръцете ѝ или тикаше глинена чаша с гореща супа в шепите ѝ. След това понякога Шън ядеше, а понякога седеше и държеше чашата, докато супата не изстинеше и не лоясаше. Тогава Одеса взимаше чашата и изсипваше супата в общия котел. А Шън, студена и с празен стомах, пропълзяваше обратно по одеялата и кожите до отсрещния ъгъл на палатката.
Одеса имаше дълга тъмна коса, тънка и разрошена, светла почти бяла кожа и очи с цвета на пресечено мляко. Едното ѝ око блуждаеше. Долната ѝ устна беше провиснала. Трудно ми беше да я гледам. Изглеждаше болнава, но въпреки това се движеше все едно е здрава и силна. Пееше тихо, докато яздеше белия си кон до шейната, а понякога се смееше високо с приятелите си в нощта. И все пак имаше нещо неправилно в нея, все едно се беше родила недовършена. Стараех се да не се вторачвам в нея. Струваше ми се, че всеки път, когато все пак извърна глава към нея, блуждаещото ѝ око вече гледа към мен.