— Да не се напука кожата ти, Шайсим — казваше тя и думите излизаха меки и влажни от устата ѝ, която така и не се затваряше съвсем. Допирът ѝ ме смразяваше все едно, че самата Смърт галеше ръцете ми.
Тъй че суровите дни бързо станаха нещо обичайно. Пленничеството ми ме замайваше. Не задавах въпроси, нито говорех на похитителите ми. Возех се в пълно мълчание, твърде объркана, за да възразя, че са ме похитили. Спирахме и ме оставяха в шейната, докато помагачите на Дуалия щъкаха наоколо като мравки. Палеха се огньове и се вдигаха палатки. Щурмоваците на Елик си имаха свои палатки, в техен си бивак недалече от нашия. Хората на Дуалия готвеха и им носеха храна в един трикрак котел, но войниците и бледите хора никога не ядяха заедно. Чудех се дали капитан Елик ги държи отделно от нас, или Дуалия настоява за това. Когато храната станеше готова, ме викаха от шейната. Хранеха ме, всички спяхме през късия зимен ден и щом вечерният мрак се сгъстеше, ставахме, хранехме се отново и тръгвахме на път.
В едно снежно утро няколко дни след началото на пътуването ни привърших храната в купата си. Не исках рехавия кафяв бульон, който ми дадоха да изпия, но беше топъл и бях жадна. Изпих го и още щом глътнах последната глътка, усетих, че стомахът ми възропта. Станах и тръгнах след Шън, която явно имаше същия проблем. Тя ме заведе малко по-далече от лагера, до едно място с храсти, отрупани със сняг. Клекнах зад тях, за да се облекча, когато тя изведнъж ми заговори:
— Трябва да си по-внимателна. Те мислят, че си момче.
— Какво? — Бях толкова изненадана, че най-сетне проговори, колкото и от думите ѝ.
— Шшт! Говори тихо. Когато идваш с мен да пишкаш. Трябва да постоиш малко и да потършуваш в панталоните си все едно, че пишкаш, а после да се отдалечиш малко и да клекнеш за истинското. Всички те вярват, че си момче, нечий изгубен син. Това е единственото, което те спаси, мисля.
— Спаси ме? От какво?
— От онова, което сполетя мен. — Всяка дума се откъсваше с мъка от устата ѝ. — От изнасилването и боя. Ако разберат, че не си момче, не си изгубеният син, ще ти направят същото. Преди да убият и двете ни.
Сърцето ми забуха в гърдите и в гърлото ми. Имах чувството, че не мога да си поема дъх.
— Знам какво си мислиш, но грешиш. Не си твърде малка, за да ти се случи. Видях как един от тях подгони едно от слугинчетата в кухнята, след като излязоха от където се бяха крили. Чух я да пищи.
— Коя? — Изхвърлих думата с малкото въздух, който ми беше останал.
— Не им знам имената — сопна ми се тя, сякаш я бях обидила с намека, че може да знае имената на слугини. — А и какво значение има сега? Случи ѝ се. Случи се и на мен. Дойдоха в стаята ми. Един грабна кутията ми с бижута. Други двама ме подгониха. Хвърлях по тях каквото ми падне и пищях, и ги удрях. Слугинята ми се бореше, но само за малко. След това стоя като крава и само гледаше, когато ме нападнаха. Не издаде и звук, когато я събориха на пода и я насилиха. Двама трябваха, за да задържат мен. Борих се с тях. — Малкото гордост в думите ѝ стана на прах, когато изхлипа. — А те се смяха, докато ми го правеха. Подиграваха ми се, защото бяха по-силни. След това ме извлякоха навън с другите. Единствената причина да не сполети и теб беше защото мислеха, че си момче, и то специално някакво. — Извърна погледа си от мен. Колко ядосана ми беше, че не бяха наранили мен, както бяха наранили нея! Изправи се бавно и пусна полите си да се смъкнат около нея. — Сигурно си мислиш, че трябва да ти благодаря, че ме спаси. Е, не съм сигурна, че си ме спасила. Може би последният мъж щеше да ме остави жива и поне все още щях да съм си у дома. Сега, когато открият, че си женска, мисля, че и двете ни чака много по-лошо.
— Можем ли да избягаме?
— Как? Погледни. Онази жена стои и гледа насам. Ако не се върнем скоро, ще прати някого след нас. А кога иначе можем да се измъкнем?
Коремът ми не харесваше храната им, но нямаше нищо, с което да се избърша. Стегнах се, гребнах шепа сняг и изчистих дупето си с него, преди да дръпна отново гамашите. Шън ме гледаше равнодушно, без никакво съобразяване с интимните ми неща.
— От онази кафява супа е — каза.
— Какво?
— Можеш ли да кажеш нещо друго освен „Какво?“ или „Коя?“ Кафявата супа, която ни дават. Минава право през теб. Вчера започнах да се преструвам, че я пия. След това не заспах веднага. Има нещо в нея, което те кара да заспиш, за да могат да починат през деня, без да се налага да ни пазят.