— Откъде знаеш всичко това?
— Тренировка — каза тя. — Преди да дойда да живея с вас имах малко тренировка. Лорд Сенч се погрижи за това. Прати оная ужасна старица Куивър да ме учи на всевъзможни неща. Как да хвърлям нож. Къде да ударя някой, който ми посяга. Сенч каза, че ме подготвяла за убийца. Не мисля, че се справяше много добре в това, но все пак знам как да се защитя. — Спря да говори, лицето ѝ посърна и тя се поправи: — Малко.
Премълчах, че не се беше справила много добре в имението. Нямаше смисъл да уязвявам гордостта ѝ. Исках да науча повече, но чух как Дуалия извика на един от помагачите си и посочи към нас.
— Преструвай се, че си сънена. Наведи очи и върви бавно зад мен. И не се опитвай да ми говориш, преди аз да проговоря първо. Не бива да знаят.
Кимнах и стиснах устни. Исках да ѝ кажа, че мога да съм точно толкова нащрек и бдителна като нея, също толкова умна, за да знам кога е безопасно да говорим. Но лицето на Шън вече беше посърнало в онази неотзивчива маска, която бе носила откакто я довлякоха до шейната. Зачудих се дали се е преструвала през цялото това време и в мен се надигна паника. Не бях толкова схватлива като нея. Чувала бях да казват, че съм момче, но не бях имала волята да се заинтересувам, че грешат. Нито опита да се уплаша, че може да открият, че не съм онзи, за когото ме мислят. Не се бях уплашила какво ще ме сполети, когато го открият. Сега се уплаших. Сърцето ми подскачаше и тупаше. Кафявата супа се мъчеше да ме направи сънена, а страхът ми се мъчеше да ме направи будна. Как можех да изглеждам сънена, след като едва можех да си поема дъх?
Шън залитна, или се престори, че залита към мен.
— Сънена — предупреди ме на един дъх. Устата ѝ едва се раздвижи.
— Шайсим, добре ли си? Червата ти задвижиха ли се по задоволителен начин? — Одеса заговори все едно бъбренето за червата ми беше толкова благовъзпитана тема, колкото времето.
Поклатих глава и притиснах длани ниско на корема си. Призляваше ми от страх. Може би щях да успея да прикрия страха си като неразположение.
— Просто искам да спя — казах ѝ.
— Да, поспи. Ще кажа на Дуалия за стомашния ти проблем. Тя ще ти даде масло за това.
Не исках да ми дава нищо. Кимнах и тръгнах леко наведена, за да не може никой да погледне лицето ми. Палатките ни очакваха. Покривите им бяха закръглени, платното силно избеляло и предполагах, че отдалече се бъркат с преспи сняг. Но не си бяхме направили труда да се отдалечим толкова от пътя, а конете бяха вързани и ровеха в снега да търсят замръзнала трева. Всеки минаващ пътник със сигурност щеше да ги забележи, както и ярко боядисаната шейна. А палатките на войниците бяха кафяви и островърхи, и конете им — с всевъзможни цветове. Тъй че защо да си правят труда да маскират нашите палатки? Нещо ме зачовърка за това, а след това, щом се приближих, ме обля вълна на сънливост. Прозях се широко. Щеше да е добре да си почина. Да се пъхна в топлите си одеяла и да спя.
Шън газеше в снега до мен. Когато се приближихме до палатката ни, усетих, че няколко от войниците ни гледат. Хоген, красивият изнасилвач, все още седеше на коня си. Дългата му златиста коса беше изрядно сплетена, мустаците и брадата му — грижливо вчесани. Усмихна се. Имаше сребърни обици и сребърна тока на наметалото си. Той ли пазеше? Погледна ни отгоре — хищник, оглеждащ плячката си — и каза нещо с тих глас. До коня на Хоген стоеше воин с половин брада: бузата и брадичката на другата страна бяха срязани като разцепен картоф и нито косъм не растеше от гладкия белег. Той се усмихна на шегата на Хоген, но младият войник с косата, кафява като зрял жълъд, само проследи Шън с кучешки очи. Мразех ги всички.
От гърлото ми се надигна ръмжене. Одеса рязко се извърна към мен и се оригнах с усилие.
— Извинете — казах, като се постарах да прозвучи сънено и притеснено.
— Дуалия ще ти помогне, Шайсим — успокои ме тя.
Шън мина покрай нас и влезе в палатката; стараеше се да се движи сякаш все още е мъртва за всички неща, но бях видяла стягането в раменете ѝ, когато зяпащите войници бяха заговорили. Беше малка котка, минаваща храбро покрай псета. Когато застанах на входа и изтупах заснежените си ботуши, Шън се беше пъхнала под завивките си и не се виждаше.
Не исках Дуалия да ми помага с нищо. Тази жена ме плашеше. Имаше лишено от възраст лице, закръглено и в същото време набръчкано. Можеше да е на трийсет или дори още по-стара от баща ми. Не можех да определя. Беше пълна като затлъстяла кокошка. Дори ръцете ѝ бяха меки. Ако я бях срещнала като гостенка у дома, щях да предположа, че е нечия префинена майка или баба, жена, която рядко е вършила физическа работа. Всяка дума, която ми беше казала, беше с добродушен тон и дори когато беше нахокала следовниците си пред мен, беше изглеждала по-скоро натъжена заради провала им, отколкото ядосана от него.