Дамян Калфов
Гора
— Деца! Не чухте ли звънеца? Хайде всички вътре!
Всъщност, при това есенно слънце, което бе грейнало над училищния двор и над цялото планинско селце, и мен се не искаше твърде да влезна и да се затворя отново в хладната училищна стая.
— Хайде, деца! Веднага! Веднага!
Нямаше какво — трябваше да се изтърпи още един час, последният час…
Тъкмо да прекрача последен прага на вратата, някой завика по мене иззад училищната сграда:
— Ееей, господин учителю, господин учителю!
Обърнах се. Беше Миро, магазинерът на селската кооперация.
— Каквооо? Какво има, Миро?
— Хайде утре на лов, на лооов!
— На лооов?
— Да, да! На лов за диви прасета! С хайка! Отбий се после при мене в кооперацията! Ще поговорим по-подробно! Непременно, непременно се отбий!
Когато влязох в стаята, децата скочиха прави от местата си и още веднъж раздвижиха вдигнатия прах.
— Седнете, деца! Такааа… Отворете букварчетата си. Кой ще ми прочете сега хубаво, без грешка, урока си?… Ха ти там, крайният!…
Миро се славеше като голям ловец из цялата околност. Сега той наистина устройваше хайка — първата хайка през тая късна есен — за диви свини. Как сладкодумно почна да ме увещава той, като съвсем забрави настрана няколкото купувачи в кооперацията.
… Всичко седмина-осмина ловци, петнайсет-шестнайсет викачи от селото. А! То щяло да бъде едно рядко ловно събитие! И… не било кой знае колко далеко. Ей насреща — посочи той през прозореца — боровата гора, ей там вдясно и букака. Е, имало и някои забранени места, но останалото… Гъмжало навсякъде от дивеч. И едър, и дребен. Всъщност, главно тоя лов го задържал него вече толкова години в това затънтено балканско село. Друго какво…
Казах му, че съм слаб ловец, та едва ли ще си струва трудът моето отиване наедно с опитни стрелци и че най-после с неопитността си може дори и да им попреча, да обърна цялата им работа наопаки.
— Не! — извика Миро, като удари с ръка върху някаква празна кутия. — Утре си с нас! Ти не си учителствал друг път по такива места и не познаваш истинските им красоти. Та това е то хубавото, ценното тук — да не е…
Опитах се още веднъж да се откопча.
— Какво? — прекъсна ме Миро веднага. — Работа? Утре и без това е неделя. Нямаш училище, нямаш работа! Сутринта още в тъмно тропам на прозореца ти!…
— Юряааа! А-а̀! А-а̀!…
По върховете на високите борове като леки копринени облачета плаваха сутрешните мъгли. Жълтата окапала шума от храстите бе мокра и лепкава.
Закрит зад дънера на един стар бор, аз трябваше да вардя горната пътечка на тридесетина крачки пред мене. Това било някакъв проход, през който дивечът трябвало да мине непременно. Така ми каза Миро, като ме посади на това място.
От другата страна на пътеката, зад хълмчето, бе се загнездил и самият той. А другите пет-шестима…
— Уааа!… А! А! А-а̀! — продължаваха викачите. Както си бях измерил добре разстоянието, както си се бях прицелил и веднъж, и дваж, и пет пъти по дваж, ей така — само да ми се мернеше нещо горе, на тая пътечка… Не едно, не две, но ако ще, и цяло стадо диви прасета…
Долу, в долчинката отляво, бълбукаше някакво поточе. Никакъв друг звук освен все по-близкия и по-редкия вик на викачите.
„… Но ако излезе нещо по-едричко, над сто, сто и петдесет кила например — мислех си аз — и ако не го катурна още с първия куршум…“
Измерих веднага с око дънера от горе до долу и намерих, че мога в един миг да се закрепя два метра над земята… Инак, закачи ли ме мъничко с извития си като турски ятаган ръбест зъб…
Една ледена капчица ме чатна дълбоко в тила и цял ме разтърси.
„… Но… ако го светна право в челото!… О! Тогава!…“
И веднага си представих дългата дебела върлина, двама селяни отпред, двама отзад, а в средата виси, обесен за краката, грамадният, четинестият…
Поисках да видя колко е часът, но докато река да бръкна в джеба, някакво трещене, някакво трошене на клони отвъд височинката…
Прилепих веднага приклада до бузата си. Долната ми челюст сякаш се откопча, заигра. Още един миг, само един миг и… грамадният глиган…
Не. Съвсем неочаквано горе на пътечката изтропка и се прикова като статуйка в градски парк една стройна, тънкокрака сърна. Кафяво-червеникава, с беличко по гърдите и корема, с черничка муцунка и щръкнали уши, тя като че се загледа право в мене.
Изравних мушката с бялото на гърдите й. Хубавото, кротичко животно, прегънало малко навътре високи коленца, продължаваше да ме гледа втренчено със светлите си бистри очи, сякаш искаше да ми каже:
— Е, стреляй де! Щом ме намираш за толкова страшна, толкова вредна и опасна, хайде стреляй, убий ме!