Посвих показалеца си при спусъка и… наместо да дръпна, отпуснах отмалели ръце…
Статуйката се врътна чевръсто назад и се изгуби зад височинката.
Но само няколко мига след това оттам се разнесе остър гръм, който бе грабнат от мъглите и превърнат на някакъв безкраен трясък из урви и долини.
Изтичах веднага. Оттатък височинката Миро с пушка в ръка тичаше като луд надолу към долчинката.
— Сърна-а-а! Ударих я, уда-а-арих! — почна да вика той, щом ме забеляза. — Хай-де с ме-не надо-олу!…
Спуснах се и аз и го настигнах. Не виждах още никаква сърна.
— Чакай! — спря се Миро изведнъж. — Следи от кръв! Да, да — кръв!
На едно място шумата наистина беше опръскана с алена, прясна кръв. Огледахме напред, назад, по всички страни — губеха се всякакви следи.
— Не! Тя е напред! Право надолу към вадата!
Когато стигнахме долчинката, по която бълбукаше пенливата вадичка, Миро се спря и като някакъв опитен стратег:
— Слушай… Ако съм я ранил тежко — в което и не се съмнявам, — тя непременно е паднала тъдява, досам вадичката. Така е винаги със сърната: преди да свърши, тя, ако има още сили, търси рекичка, ручей и там пада, там издъхва! И затова аз ще взема сега нагоре, ти надолу. Ще я намерим, без друго ще я намерим! Но… беше една…
И той бързо пое нагоре по вадичката, провирайки се между оголели шубраци и уплетени къпини.
Аз се запътих надолу. Дано е ранена съвсем леко и да е драснала нагоре — молех се в себе си аз, като се взирах и по двата бряга.
Прехвърлил вече пушката през рамо, аз скачах ту на единия, ту на другия бряг, като си помагах някъде с един прът. Тук-там се подхлъзвах и затъвах. Не, нямаше и следа от сърна.
Най-сетне, ето я зад една канара. Завалена на лявата си страна, тя бе проточила дългата си шия към ручея и черната й муцунка едва се квасеше във водата. Прав беше, значи, Миро.
Щом долови близките ми стъпки, тя напери уши, помъчи се да се изправи и — пак се строполи. Тогава видях цял окървавен десния й хълбок.
Лекичко, тихичко се приближих до нея. Кроткото безпомощно животно потрепваше, издавайки някакво скимтене като малко премръзнало кученце. Подигнах главата й. От черните й кротички очи капеха сълзи…
Почнах нежно да я галя по шията, по муцунката и да й нареждам в себе си: „Не се страхувай, малката, не се плаши. Стига раната ти да не е много опасна. О! Ти ще видиш как всичко ще се нареди добре. Хайде, не плачи, не се плаши. Я, колко е изстинала муцунката ти!…“
Кръвта й все още струеше от хълбока. Отскубнах набързо мъх от канарата, поизбърсах раната, поизчистих я от пръстта. „Е? Боли ли? Много ли боли? Но… оздравееш ли веднъж — каква игра ще падне с моите малчугани! А те не са едно и две. Повече от петдесет палави момченца и момиченца!…“
Ранената сърна продължаваше да ме гледа все така кротко, безпомощно и сълзите й се ронеха, капеха — също като у човек.
Запъхтян и зачервен, Миро връхлетя над нас като хала.
— А! Ето де била! Чудесно! Не можа да ни се изплъзне!
И като измъкна ловния си нож, посегна да я коли.
— Не! — извиках аз и пернах ръката му. — Как можа да ти даде сърце да вадиш нож срещу едно такова нежно, мило, кротичко създание? Я гледай? Сълзи!
— Ха! Сега, значи, да я оставим да умре и после да я хвърлим на кучетата! — разсърди се Миро.
— Никакво захвърляне! Аз прекъсвам лова! Не ми трябват вече никакви ваши хайки, никакви лисици и глигани! Откупвам я за мене си. Още сега я отнасям в село с един-двамина от викачите. Ще я лекувам с фелдшера. И ако оцелее — добре, ако ли пък не я бъде…
Ей че мъка видях, докато напълня главата на тоя коравосърдечен Миро!
Докато през първите дни общинският фелдшер малко неохотно влизаше в плевнята на моите хазяи при своята пациентка, после сам се увлече и почна да идва и по два пъти на ден.
— Трмш, трмш — поднасяше й той сухо, ароматно сено, което тя поемаше без страх с устните си и почваше да дъвче с охота.
На петия или шестия ден сърната стъпи на крака. Бързо се събираше и затваряше раната й, докато най-сетне, за по-малко от месец, съвсем се затвори и на мястото й остана едно възчерно петънце колкото петолевка.
Само един господ знае колко голяма бе радостта ми от оздравяването на сърната. По цели часове се занимавах с нея. Поднасях й сенце, ечемик, овес, корички хляб, по̀ех я с бистра планинска вода.
Кръстих я Го̀ра.
— Го̀ра! Го̀ра! Ето това е суха детелинка, Го̀ра!
Не, не си знаеше името, при все че се бе родила и пораснала в гората.
Съседи, по-далечни, цялото село вече знаеше отдавна, че учителят хранел и отглеждал жива сърна. А Миро идва няколко пъти да я види: