— … Е, кротичко, хубаво животно, прав си, но… още по-хубаво му е месцето! Ти не ми позволи тогава, но аз и сега с най-голямо удоволствие й бих теглил един нож…
— О! Как можеш и да помислиш дори… Го̀ра! Подай си муцунката, Го̀ра! Тебе казвам, Го̀ра!
Не, още не знаеше и надали някога щеше да научи тя хубавото си име.
Веднъж децата, още с влизането им в час, почнаха да се посбутват, да се поусмихват.
— Какво има, деца! — веднага им помогнах аз. — Имате да ми кажете нещо, да ме питате? Добре, питайте.
Едновременно вдигнаха ръчички десетина момченца я момиченца. И едно момиченце от тях ги изпревари:
— Господин учителю… Вярно ли е… че сте имали… една… жива сърна…
— Да, деца… Вярно е… Една висока, хубава, много хубава сърна и се казва Го̀ра. Тъй съм я кръстил — Го̀ра!
— Го̀ра! Го̀ра! — започнаха децата от всички страни. — А тя разбира ли си името?
— Не още, но надявам се, че ще го научи…
— А… можем ли, позволявате ли, господин учителю, и ние да я видим?
— Да, разбира се… След последния час… Който от вас иска, може да тръгне с мене…
Нито едно не си отиде право вкъщи. Всички ме заобиколиха, всички тръгнаха с мене…
Разказах им по пътя как бе ранена, как бе намерена и пренесена в село, как бе лекувана…
— Горкичката… Миличката Го̀ра…
От тоя ден Го̀ра не остана нито един ден без грижите най-малко на десетина хлапаци. Едно й носеше вода от бистрата планинска рекичка, която минаваше край селото, друго й поднасяше нещо за хрупкане, трето й чистеше леглото…
А беше вече пълна зима, дебел сняг покриваше отдавна и дворища, и покриви, и гори, и поляни.
Го̀ра, загладила косъм, пръхтеше, подскачаше на топличко в обора. Но щом почна да се запролетява, у нея настъпи някаква особена промяна. Почна по-малко да яде, взе да се стряска, от нищо да се плаши. Отслабна.
Когато понякога с някои от нейните малки приятели я изведех на двора — съвсем не беше вече тя, по-раншната мирничка и хрисима Го̀ра. Сега тя подскачаше подплашена, дърпаше се, едва не се откъсваше от връвта, с която бе вързана за шията.
Скоро пролетта задуха топло, меко и гората се разлисти изведнъж. Поляните се покриха със зелена тревица и с червени, сини, жълти цветя. Забръмчаха хиляди пчелички и мушици във въздуха. Тогава аз казах един ден на моите палавци:
— Слушайте, деца! Искате ли утре да отидем на разходка, на излет из планината?
— Искаме, много искаме!
— А да вземем ли с нас и Го̀ра?
— Да я вземем, нека я вземем, господин учителю!
— Добре, деца, ще я вземем и нея да си похрупка там крехка тревица и да си подиша пресничък планински въздух.
— Аз ще я водя, господин учителю!
— Аз, аз!
— И аз, господин учителю!…
То бе цяла олелия на другия ден. Кое с торбичка, кое с бохчичка, а тук-таме някое и с раничка — всички скачаха пред мене и след мене нагоре по сенчестите и влажни пътеки на гората.
Вързана за шията с две дебели върви, по които бяха накичени по пет-шестима малчугани от двете й страни, Го̀ра подскачаше, хвърляше се — сякаш не стъпваше на земята.
— Сега, деца, ей сега. Още мъничко. Като минем и оная там височинка…
Спряхме се най-сетне и отседнахме на една широка слънчева полянка.
— Го̀ра!… Поотпуснете й, деца, малко вървите и оставете я да си попасе. Го̀ра! Виж каква крехка, сочна тревица! Хайде с предните зъбчета!…
Не. Обхвана я някаква особена треска. Наострила уши, тя въртеше ту насам, ту натам глава, ослушваше се, цяла разтреперана, и пак почваше да скача и да се дърпа.
— Господин учителю! Ще се откъсне, ще ни избяга! — завикаха уплашени децата.
Тогава аз видях, че е вече време да им открия това, което отдавна бях намислил.
— Слушайте, деца! Да ви кажа ли защо нашата Го̀ра е толкова неспокойна и немирна? Тя позна местата, гдето по-рано е обикаляла, а може дори и да е подушила стъпките на своите другарки.
— Тя може да си е имала и малки?
— Да, право, може да си е имала и малки. И сега ги търси. Ето защо се е толкова разлудяла. И ако я върнем довечера отново в нейния обор, тя едва ли ще живее дълго. Ще си умре от мъка. И затова, деца, какво ще кажете вие? Да я върнем ли пак довечера и да затворим на тъмно, или пък да я пуснем тук на свобода?
Палавниците ми замълчаха, смутиха се отначало, но после се съвзеха:
— Да я пуснем, да я пуснем, господин учителю!
Едно досам мене се сети и попита:
— Ами… господин учителю… няма ли някой ловец пак да я подгони и убие?
— Не, малкия. Тука, на тоя край, биенето на сърните е забранено. Не е опасно.
Освободих Го̀ра от двете й върви. Погалих я по меката муцунка, помилвах я за последен път. Почнаха да я милват по шията, по гърба, по тъничките й крака — порадваха й се всички деца, заобиколили я в плътен обръч.