— Ох, хубавичката Го̀ра, миличката Го̀ра, прощавай, хубавка, прощавай…
Когато видях, че това изпращане може да продължи безкрай, направих знак да се даде вече път на Го̀ра.
Отначало тя пристъпи плахо, колебливо, а после, като направи един дълъг-дълъг скок, спусна се като стрела нагоре.
Преди да се закрие в шумака, Го̀ра се спря внезапно, обърна глава към нас, сякаш да се сбогува за последен път, и после се врътна, също както есенес на пътечката, и се изгуби…
— Деца! Хайде сега на игра! На прескачане, на гоненица! Хайде, всички, всички!
Не, не можа да стане веднага игра. А когато привечер, на път за село, ги попитах радват ли се, че Го̀ра е сега там, високо, високо в планината, отново свободна и волна, всички зачуруликаха наведнъж!
— Радваме се, много се радваме, господин учителю, но…
— Но?
— … ни е и много мъчно, господин учителю…