Выбрать главу

Харлан Коубън

Гората

Отново виждам баща си с лопата в ръце.

По бузите му се стичат сълзи. Ужасяващ, гърлен звук се надига от дробовете му, за да се процеди през стиснати устни. Вдига високо лопатата и я забива ядно в пръстта. Острието се впива в почвата като във влажна плът.

Аз съм на осемнайсет години, а това е най-яркият спомен за моя баща — там, в гората, с оная лопата. Той копае, а аз се спотайвам зад едно дърво. Баща ми работи яростно, сякаш земята му е нещо крива и той й отмъщава.

Никога не бях го виждал да плаче — нито когато загуби собствения си баща, нито когато мама избяга и ни изостави, нито дори когато научи за сестра ми Камил.

А сега хълца неудържимо. Плаче без свян. Сълзите се стичат необезпокоявани по лицето му. Риданията отекват между дърветата.

За първи път успявам да го издебна в такова състояние. В повечето съботи се прави, че отива за риба, но аз не му вярвам. Сякаш винаги съм знаел, че това място, това ужасяващо място, е неговата скрита цел.

Защото понякога е и моя.

Стоя зад дървото и го наблюдавам. Ще го сторя още осем пъти. Без да смутя неговото усамотение. Без да издам своето присъствие. Убеден съм, че той не го усеща. Напълно съм убеден. Само че един ден, когато тръгва към колата, баща ми отправя към мен сух поглед и продумва:

— Не днес, Пол. Днес отивам самичък.

Гледам подир колата му. Отива в гората за последен път.

Изпънат връз смъртното си ложе осемнадесет години по-късно, баща ми поема ръката ми в своята. Замаян е от лекарствата. Дланите му са корави от мазолите. Използвал ги е усилно цял живот — дори в онези по-охолни години в една страна, която вече не съществува. Чертите на лицето му са грубо изсечени, кожата е изпечена и корава като коруба на костенурка. Болката му е нетърпима, но в очите няма сълзи.

Той притваря клепачи и я преглъща.

Баща ми винаги успява да ми внуши усещане за сигурност. Дори сега, когато самият аз съм станал баща. Отиваме на бар преди три месеца, когато е все още достатъчно силен. Настава сбиване. Той се изправя пред мен, готов да посрещне всеки, понечил да ме нападне. Дори сега. Такъв е той!

Гледам го в леглото. Спомням си онези дни в гората. Спомням си как копае, как най-накрая спира, как си мисля, че се е предал след бягството на мама.

— Пол.

Баща ми рязко помръдва.

Ще ми се да му кажа, да не умира, но не бива. Виждал съм това и преди. Няма полза за когото и да било.

— Няма нищо, тате — обаждам се аз. — Всичко ще е наред.

Но той не се успокоява. Мъчи се да седне. Искам да му помогна, но той отблъсва ръката ми. Отправя втренчен поглед в моите очи и аз съзирам някакво просветление или може би отражение на онова, което ни се струва, че усещаме преди самия край. Измамно чувство на покой.

Самотна сълза се плъзва по бузата му. Гледам, как се стича надолу.

— Пол — повтаря баща ми със силен руски акцент. — Трябва да я открием.

— Ще я открием, тате.

Той ме гледа изпитателно. Аз кимам утвърдително. Но той не търси потвърждение. За първи път ми се струва, че очаква да усети чувство за вина.

— Знаеше ли? — пита той едва чуто.

Усещам, как цялото ми тяло трепери, но даже не мигвам, не отклонявам поглед от него. Питам се какво ли вижда, какво ли мисли, че вижда. Но никога няма да узная.

Защото тъкмо тогава, в този именно миг, моят баща склапя очи и си отива.

ПЪРВА ГЛАВА

ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Седя в гимнастическия салон на началното училище и наблюдавам шестгодишната си дъщеричка Кора, как се измъчва притеснена върху една греда, само на десетина сантиметра над пода, а час по-късно пред погледа ми ще застане лицето на жестоко убит мъж.

Това не бива да изненадва никого.

В хода на годините успях да се убедя по най-ужасяващия начин, който може да си представи човек, че разделителната черта между живот и смърт, между извънмерна красота и поразяваща съзнанието уродливост, между галещ погледа мизансцен и кървава баня, е много често едва доловима. Нужен е само миг, за да я прекрачиш. В един момент животът ти изглежда пълна идилия. Разположил си се в непорочната атмосфера на някакъв училищен гимнастически салон. Момиченцето ти се кълчи върху гредата. Гласчето й трепти. Очите й са затворени. Виждаш образа на неговата майка. Представяш си, как тя затваря усмихната очи и си даваш сметка за това колко незабележима е онази черта.

— Коуп?

Балдъзата ми Грета. Обръщам се към нея. Тя ми отправя обичайния загрижен поглед. Отговарям с усмивка.

— За какво си се замислил? — почти шепне тя. Грета знае, но аз все пак я лъжа:

— За любителските видео-камери.

— Моля?

Всички сгъваеми столове са заети от други родители. Аз съм се подпрял на бетонната стената отзад, скръстил ръце пред гърди. Над входа са изписани някакви правила, а по стените висят плакати с противни афоризми от рода на: „Не казвай, че небето е предел, след като върху лунната повърхност има следи от стъпки!“ Масите за хранене са сгънати. Опирам длани върху тяхната купчина, за да усетя хладината на метала. Ние стареем, но училищният салон не се променя. Само като че ли се смалява. Махам с ръка към насядалите родители: