Той взема някакъв вестник и престава да й обръща внимание. Мюз обмисля възможността да счупи бариерата с колата.
— Имаш ли оръжие? — пита го тя.
Той оставя вестника.
— Какво?
— Оръжие викам. Имаш ли? Нали се сещаш — за компенсация на други недостатъци.
— Я си затваряй плювалника.
— Аз имам, да знаеш. И ще ти кажа следното: ако отвориш, ще ти дам да го подържиш.
Онзи не отговаря. Какво ще му дава да го подържи. Дали да не го гръмне?
Неосъщественият полицай се блещи насреща й. Тя почесва буза със свободната ръка, като преднамерено насочва кутрето към него. От целия му вид личи, че това го дразни ужасно.
— На много умна ли ще ми се правиш?
— Ей — виква Мюз в отговор, като отпуска ръка върху волана, — не си преваряй опашката.
Глупаво от нейна страна, казва си тя, но пък си е майтап. Адреналинът й се покачва. Няма търпение да разбере какво е открил Андрю Барет. Ако се съди по количеството мигаща светлина, ще да е нещо голямо. Като например някой труп.
Минават две минути. Тъкмо се готви да извади пистолета и да принуди дебелака да й отвори, когато забелязва някакъв в униформа да се тътри към колата й. Носи широкопола шапка и шерифска звезда. На гърдите му пише ЛОУЪЛ.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?
— Госпожице? Тоя не ви ли каза коя съм?
— Ами, хм, не, каза само…
— Аз съм Лорън Мюз, главен следовател за област Есекс. — Мюз сочи с пръст будката на охраната. — Картата ми е в оня късопишко там.
— Ей, как ме нарекохте?
Шериф Лоуъл въздиша дълбоко и бърше нос с книжна салфетка. Носът му е топчест и доста внушителен. Такива са и останалите му черти — длъгнест и отпуснат, той има вид на карикатура, оставена да се спаружи на слънце. Вдига ръката със салфетката към дебелака.
— Спокойно, Санди.
— Санди — повтаря Мюз, като гледа към будката. — Това име не е ли женско?
Шериф Лоуъл гледа надолу към нея покрай огромния си нос. Сякаш осъдително. Не може да му се сърди.
— Санди, дай ми картата на тази дама.
Опашки, госпожици, сега пък дама. Мюз полага огромно усилие да не избухне. Намира се само на два часа път от Нюарк и мегаполиса Ню Йорк, а като че ли е сред ескимосите в проклетата Аляска.
Санди подава картата на Лоуъл.
Лоуъл бърше енергично носа си със салфетката. Кожата му е толкова провиснала, че Мюз се опасява да не откъсне част от нея. Шерифът изучава картата, изпуска нова дълбока въздишка и нарежда с печален глас:
— Трябваше да ми кажеш коя е, Санди.
— Но нали поиска да не пускам никого без твое лично разпореждане.
— Ако ми беше казал по телефона коя е, щях да ти дам такова разпореждане.
— Ама…
— Вижте какво, момчета — започва Мюз, — направете ми една услуга. Оставете тази дискусия за следващата сбирка на вашата ложа. Аз трябва да вляза.
— Паркирайте вдясно — отвръща невъзмутимо Лоуъл. — Налага се да отидем до мястото пешком. Ще ви заведа.
Лоуъл кимва към Санди. Онзи натиска бутона и бариерата се вдига. Мюз отново почесва бузата си по познатия начин, докато минава под препятствието. Санди се зачервява безпомощно, което й доставя неимоверно удоволствие.
Тя паркира колата. Лоуъл я изчаква. Носи две фенерчета и й подава едното. Търпението на Мюз започва да се изчерпва. Тя грабва фенерчето и пита:
— Добре, а сега? Накъде?
— Вие наистина умеете да предразполагате хората — отсъжда шерифът.
— Благодаря.
— Надясно. Хайде.
Самата Мюз живее в скапан апартамент в комплекс, който е толкова обикновен, че чак изглежда необичаен, та не е тя, която ще съди, но за аматьорското й око този богаташки комплекс изглежда не по-различно от който и да било подобен, само дето архитектът е направил несполучлив опит да придаде на постройките примитивен вид. Алуминиевата фасада изобразява неодялани стволове на заселническа колиба, което е повече от нелепо предвид огромната маса на триетажните сгради. Лоуъл свърна от паважа по тясна пътечка.
— Санди не ви ли каза да не си преваряте опашката?
— Каза го.
— Не му се връзвайте — повтаря го на всекиго.
— Той сигурно е душата на ловната ви дружинка.
Мюз преброява седем полицейски коли и три други с различно предназначение. Мигащите светлини на всички са включени. За какво им са — никой не може да каже. Обитателите на комплекса — предимно старци и млади семейства — са се събрали наоколо, привлечени от светлините, но няма нищо за гледане.
— Далеч ли е? — пита Мюз.
— Малко над два километра може би. Да ви разкажа ли едно-друго, докато вървим?
— За какво?
— За миналото. Ще минем покрай мястото, където намериха едно от телата преди двайсет години.