— Люси мълчи.
— Какво? Мислиш, че лъже ли? С какъв мотив?
— Де да знам, Пол. Но толкова неща не пасват.
— Това ми е ясно. Обаче помисли сама: не съществува никаква причина Гленда Перес да ме лъже по този въпрос.
Мълчание.
— Какво има, Люси?
— Просто ми е чудно, това е всичко. Ако сестра ти е жива, къде се губи, по дяволите, през цялото това време?
— Нямам представа.
— Какво ще правиш сега?
Опитвам се да разсъждавам, да сложа в ред мислите си. Въпросът е напълно уместен. Какъв е следващия ход? Накъде сега?
— Говорих отново с баща си — обажда се Люси.
— Е?
— Спомня си нещо за онази гора.
— Какво?
— Не ще да ми каже. Само с теб щял да го сподели.
— С мене ли?
— Ъхъ. Айра иска да те види.
— Сега?
— Ако имаш желание за това.
— Имам. Да мина ли да те взема?
Тя се колебае.
— Какво има?
— Айра каза, че иска да те види насаме. Пред мен нямало да говори.
— Добре.
Отново колебание.
— Пол.
— Какво има?
— Вземи ме все пак. Ще те изчакам в колата.
Инспекторите от отдел „Убийства“ Йорк и Дилън седят в „техническата“ и ядат пица. Техническата е стая за срещи, където държат телевизори, видеокасетофони и други подобни. Влиза Макс Рейнълдс.
— Как я карате, момчета?
Дилън казва:
— Пицата е гола вода.
— Съжалявам.
— Нали сме в Ню Йорк, за да го вадиме голям. Царството на пицата. А това тук има вкус на изпаднало от торбичка с кучешки лайна.
Рейнълдс включва телевизора.
— Съжалявам, че предлаганата кухня не задоволява вашите изисквания.
— Що, да не би да преувеличавам? — обръща се Дилън към Йорк. — Кажи ми честно, това тук ли вони на бълвоч, или аз самият?
— Това ти е третото парче — възразява Йорк.
— Но сигурно е и последно. Аз съм последователен в мненията си.
Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:
— Какво си ни приготвил?
— Мисля, че открих нашия човек. Или поне колата му.
Дилън отхапва ново огромно парче.
— По-малко приказки, повече шоу.
— На две пресечки от мястото, където сте намерили трупа — започва Рейнълдс, — има денонощен магазин. — Собственикът се оплаква, че непрекъснато му задигат от изложената на тротоара стока и затова слага видеокамери.
— Кореец — обажда се Дилън.
— Моля?
— Собственикът на магазина е кореец, нали?
— Не знам. Какво общо има това?
— Главата си залагам, че е кореец. Монтира куп камери отвън, защото някой нещастник му отмъкнал един портокал. Вдига вой до небесата за това, че плащал данъци и нещо трябва да се направи, а в същото време за него работят нелегално поне десет души. И полицията е длъжна да се рови в шибаните му долнокачествени записи, за да залови господин Крадеца на портокали.
Млъква. Йорк се обръща към Макс Рейнълдс:
— Карай нататък.
— Както и да е. Камерата показва част от улицата. Така че започнахме да търсим коли на повече от трийсет години и вижте на какво попаднахме.
Рейнълдс е подготвил записа предварително на нужното място. Пред очите им преминава стар фолксваген-костенурка. Натиска пауза.
— Това ли е нашата кола? — обажда се Йорк.
— Фолксваген-костенурка, модел 1971. Един от експертите ни стига до това заключение въз основа на предното окачване тип „Макфърсън“ и капака на разположения отпред багажник. Но което е по-важно, мокетът от тази кола съвпада с откритите по дрехите на господин Сантяго нишки.
— А така! — отсъжда Дилън.
— Вижда ли се номерът? — пита Йорк.
— Не. Имаме само страничен ракурс. Не можем да кажем дори от кой щат е колата.
— Добре де, колко на брой биха могли да се окажат всичките жълти костенурки от този модел, които са все още в движение? — пита Йорк.
— Започваме проверката от Ню Йорк, после в Ню Джърси и Кънектикът.
Дилън кимва и заговаря, докато в същото време дъвче като крава:
— Трябва да се тръгне отнякъде.
Йорк пита Рейнълдс:
— Нещо друго?
— Дилън има право — качеството на записа не е кой знае какво. Ако увелича този образ обаче — той натиска зума — можем да различим част от водача.
Дилън присвива очи.
— Мяза на битник.
— Дълга сива коса, дълга сива брада — потвърждава Рейнълдс.
— Това ли е всичко?
— Това е.
Йорк заговаря на Дилън:
— Дай да потърсим в автомобилните регистри. Не ще да е кой знае колко трудно да открием такава кола.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Отправеното от шериф Лоуъл обвинение кънти из смълчаната гора.
Лоуъл не се оставя да го водят за носа: той смята, че Пол Коупланд лъже във връзка с убийствата.
Така ли е наистина? Има ли това някакво значение?